Седна зад волана, потегли със свистене на гуми.
Лотар седеше мълчалив и шокиран на задната седалка, всичко беше станало толкова бързо. Йенс не продумваше, дори не го поглеждаше, сякаш твърде засрамен от стореното.
— Щяха да те използват за шантаж, пак… Не можех да го позволя… Нямах друг избор — промърмори след малко.
— Къде отиваме? — попита Лотар.
— Към имението на Игнасио. Трябва да се крием, но да сме наблизо, да видим какво става… Първо обаче трябва да си набавим провизии; вода и нещо за ядене… Помогни ми, провери колко куршума са останали в оръжията.
Йенс подаде на Лотар двата пистолета. Лотар извади пълнителя на единия.
— После? — продължи с въпросите.
Йенс го погледна в огледалото за обратно виждане.
— Не знам, Лотар.
Еди се беше спотайвал в Богота. Качи се на вътрешния полет за Перейра с час закъснение.
Когато излезе от терминала, късметът се оказа на негова страна. Арон Гайслер и тримата мъже бяха чакали кола под наем, която така и не дойде. Видя ги как стоят пред гишето. Накрая им докараха един додж „Джърни“. Мъжете се качиха и изчезнаха от поглед.
Еди забърза към същата фирма. Мъжът показа два пръста — тоест два часа чакане. Еди се загледа след доджа, който се отдалечаваше от летището. Недалеч имаше паркинг. Той тръгна натам, откри незаключен сребрист буик от осемдесетте. Свали сенника и ключовете паднаха в скута му. Еди запали двигателя, радиото се включи от само себе си. Местна станция, говорителят бърбореше бързо. Еди потегли, излезе от летището, даде газ до дупка. За разлика от Еди обаче, буикът явно не бързаше за никъде; отне му сума ти време да набере скорост. Магистрала с две отбивки. Изток или запад? Еди нямаше представа. Огледа се, помъчи се да види доджа, с който бяха тръгнали мъжете. Милион коли и в двете посоки. Безнадеждно. Той се замисли. По-сериозно движение на изток; задръстване. Затова пое на запад. Така поне имаше някакъв шанс да настигне доджа. Стига той да беше тук, разбира се.
Еди излезе на магистралата. Автомобилът някак стигна до сто километра в час, след това с върховни усилия го докара до сто и трийсет. Но повече отказа. В купето миришеше на бензин и газ, Еди отвори прозореца. Лъхна го топъл, тежък, летен колумбийски въздух. Той смени лентите. Говорителят продължаваше да бърбори по радиото. Еди не схващаше и дума.
Най-сетне го видя. Чистият син додж. Движеше се със съобразена скорост по-напред в дясната лента… Еди се поуспокои, застана зад него през няколко автомобила. Пътуването стана монотонно. Подмина град на име Картаго, продължи на запад. Пак взе да му прилошава. Усети вкуса на смъртта в устата си. Завъртя огледалото за обратно виждане към лицето си. Огледа се. Пребит, блед като привидение, почти прозрачен. Тъмни кръгове около кървясалите, хлътнали очи. Беше мъртъв, сега го видя.
Глътна последното хапче. Запасите му свършиха.
Времето стана странно, смътно. Доджът слезе от магистралата и пое по тесни пътища. Еди трябваше да се държи на разстояние, за да не се разкрие. Те потънаха в гората, той подмина изхода, даде им няколко минути, след което зави и ги последва.
Лоши пътища през гъста джунгла. След време забеляза доджа, паркиран пред някаква бариера. Еди отби колата и слезе. Топло, влажно и задушно. От дърветата над него се чуваха птичи песни. Нуждаеше се от течности, претърси колата, но не намери нищо за пиене. Изтръгна радиатора от двигателя, вътре имаше половин литър топла вода, пъхна го под мишница.
Еди огледа земята наоколо, веднага видя в коя посока са тръгнали през гората — почти невидима пътека от отъпкана растителност. Еди пое след тях. Зрението му се влошаваше. Губеше равновесие, пулсът се ускори…
Краката вече не го държаха. Еди рухна. Просна се по лице на земята. Загуби съзнание.
Стопанството беше изолирано, провинциално, рустикално, спартанско. Скрито в джунглата. Бяха въвели Софи и Каролине в къщата, прекараха ги през няколко стаи до едно стълбище. Тя забеляза, че почти няма мебели; в една стая по стените висяха карти, в редица бяха наредени тъмнозелени военни шкафове за муниции. Над тях бяха окачени модерни бързострелни оръжия.
Заключиха ги на горния етаж в стая с решетки на прозореца, дървена маса в средата и столове около нея. Друго нямаше.
Останаха прави, облегнати на стената, делеше ги един ъгъл.
Каролине Берйер беше пребледняла.
Шумове от долния етаж, гласове, стъпки.
— Какво ще правят? — попита Каролине.
— Ще нападнат Игнасио Рамирес.
— И след това?
— Зависи кой победи.
— Няма да оживеем, нали? — Мъчеше се да звучи спокойно и професионално, не смееше да се отдаде на страха.