Големия Самоанец, грамаден мъж с щръкнала коса и татуировки по лицето, направи хватка на някакво жилаво момче в карирана риза без ръкави и с кърпа на главата. Вероятно представляваше шофьор на тир, предположи Томи. Шофьорчето се престори, че го боли. Тичаше напред-назад, крещеше и се тресеше истерично чак докато самоанеца го хвана отново, вдигна го с две ръце и го хвърли над въжетата. Публиката пищеше от възбуда.
Томи отвори бирата. Изпи я на четири глътки. Оригването, което последва, беше кратко, но яко. Той се наведе и извади нов кен от стека, изгълта го по същия начин като първия, но този път на пет глътки, оригването беше малко по-дълго и по-кротко. Справи се и с третия, облегна се на дивана и пак оригна. Остави го; малко по малко започваше да го хваща.
Шофьорчето хукна да се спасява. Самоанеца го погна, крещеше обиди и се тупаше по гърдите. Томи викаше за шофьорчето, нали беше от работническата класа, пък и бяло…
Горе-долу около това се въртеше последната нормална мисъл в живота на Томи Янсон. Едно въже с обиколка около два сантиметра се стегна около шията му; някой, който се намираше зад дивана, го дръпна. Томи успя да пъхне два пръста между въжето и врата си. Мъжът зад него беше силен, използваше дивана за опора, стискаше въжето здраво. Томи нямаше никакъв шанс…
Еди Буман изникна пред него. Томи се вторачи.
Как, мамка му…
Виковете от борбата на екрана, лекият джаз и пневматичният гайковерт от автосервиза създаваха какофония от звуци, докато въжето изцеждаше въздуха от дробовете му. Същевременно го изпълваше изгаряща жажда за живот.
— Майлс е зад теб — каза Еди, обърна се и взе да обикаля из стаята. — А тези пръсти, Томи… не беше много разумно — продължи Еди. — Само ще проточат цялата работа. Ще удължат агонията.
— Мръсни малки, жалки педали — изсъска Томи с дрезгав, пресипнал глас.
Въжето се врязваше в пръстите и шията, лицето се подуваше. Очите бяха на път да изскочат. И както винаги, хората в стаята, онези около него, сякаш изобщо не се интересуваха. Дори и тези двамата. Майлс и Еди. Не изглеждаха гневни, нито развълнувани или изпълнени с омраза. Нямаха намерение да казват нищо на Томи, нито да разправят историята на отмъщението си… Просто бяха дошли, за да го убият… Нищо повече.
— Можем да говорим — изхриптя Томи. — Имам пари… — пробва се с просвирващ глас.
Но Томи не получи отговор. Еди стоеше до стената, разглеждаше снимките с Майлс, Софи и собственото си лице. Свали ги. Избягваше да поглежда към Томи.
Томи осъзна нещо, всичко си дойде на мястото. В крайна сметка му просветна. Онова, на което от толкова време търсеше отговор, изведнъж му се изясни.
Причината беше, че е лош човек…
Никого не го беше грижа за него, откакто стана лош. Откакто избра другия път, откакто започна да убива, откакто прекрачи границата, откакто взе да си позволява всичко. Тогава сякаш уважението на околните — независимо дали всичко това им беше известно, или не — просто изчезна. Томи се превърна в едно нищо. И колкото повече лоши неща вършеше, в толкова по-голямо нищо се превръщаше. Сякаш биваше изтрит, изпарен… И сега умираше като едно нищо. Съвсем сам и невидим, на никого нямаше да му пука…
Това беше отвратителна последна мисъл, с която да отиде на оня свят…
Въжето така се изпъваше, че Томи си представи как Майлс ще му пререже и пръстите, и главата…
А ако беше постъпил правилно? Ако беше продължил по пътя, който избра като млад — да бъде почтен, съвестен, справедлив… Тогава всичко би изглеждало другояче. Тогава нямаше да е тук…
Снимката на момичетата и Моника на стената. Вече ги виждаше размазано. Поразен от пълния си провал, той потъна няколко етажа надолу в съзнанието си. Там беше тъмно и студено… Колкото по-малко кислород получаваше мозъкът, толкова по-силно го притискаше ужасът и кошмарната самота. Настъпи мрак. Той започна да ругае наум всичко и всички. Мислено крещеше сквернословия, изливаше жлъч и омраза, без никой да го чува. Виждаше само мрак, черен мрак.
Така умря Томи Янсон. Омразата, мракът, пълната неспособност да върши добро го съпроводиха по пътя към ада и тъмната, празна, самотна вечност.
Майлс пусна въжето, главата на Томи клюмна.
Еди и Майлс гледаха трупа, проснат на дивана с брадичка на гърдите; отпуснато лице, отворени очи, увиснал наляво корем под мръсна тениска. Краката стърчаха настрани под странен ъгъл под масичката.
— Трябва да довършим — продума Майлс.
Седна на дивана до Томи и дръпна горната част на тялото му върху коленете си. Еди му подаде чук, клекна на пода до Томи с клещи в ръка. Боят по телевизията се беше обърнал. Самоанеца беше уморен и се олюляваше на ринга, сякаш загубил ориентация. Шофьорът на тира, намерил нови сили, се нахвърли на Големия Самоанец и му направи хватка. Самоанеца страдаше ужасно.