Софи остана отпред на пътя, докато таксито се отдалечаваше надолу по склона. Наоколо беше тучно и зелено. Месец юни — може би най-хубавият от всички. Ухание на дива череша и птичи песни, топлина и тишина, докато тя вървеше по чакълената пътека към входа.
Никога не си правеха труда да заключват. Ивон и Том.
Тя пристъпи в антрето.
— Ехо? — подвикна предпазливо.
Кучето Рат дотърча надолу по стълбите, нечистокръвен териер, сърдит на всичко и всички. Лаеше, въпреки че никой не му обръщаше внимание. Млъкна едва когато откъм кухнята приближиха нечии стъпки. Майка й се появи.
— Боже господи — прошепна Ивон.
— Здравей, мамо.
Ивон не помръдваше.
— А Алберт? — промълви накрая.
— Алберт е добре…
Никаква прегръдка, нищо. Само шляпащият звук от лапите на кучето, което пак се качи на горния етаж.
— Къде е Том? — попита Софи.
— На гости е на сина си — отвърна Ивон.
После поклати глава, сякаш не знаеше какво да отговори на един толкова банален въпрос в тази ситуация.
— Какво правиш тук, Софи, къде беше?
Отчаяние у старата й майка. Софи не успя да отговори, понеже Ивон се обърна и се отдалечи.
Ухание на мащерка в кухнята. Софи седна на дългата пейка до голямата дървена рустикална маса.
— Мамо?
— Да.
— Кажи нещо.
— Какво искаш да кажа?
— Каквото и да е.
Ивон се обърна, избърса ръцете си в кухненската кърпа. Погледът й беше ясен. Поклати глава.
— Не, не мога.
— Защо?
Тя пусна кърпата на плота. Беше възрастна, затова движенията й бяха доста бавни.
— Защото съм ядосана. А не искам.
— Бъди.
— Нямам сили.
Прозорецът зад Софи беше открехнат. Бръмчаха насекоми, чуруликаха птици.
— Софи, защо си дошла?
— Не знам…
— Това не е отговор.
Софи се беше надявала на нещо друго. Може би отворени обятия, утешителна майчина прегръдка. Но защо? Ивон не беше от този род майки, никога не е била. А Софи никога не е била дъщеря, която да го желае.
— Прегазиха Алберт. Ти изчезна, дума не ми каза, сега се връщаш. Опитах да се свържа с теб, ти отказа. Разбирах, че си загазила. Опитах се да попитам, да разбера, да ти помогна. Ти ме отблъсна, грубо и студено. Аз се приспособих, спрях да те разпитвам. Тревожех се, чувствах се излишна… стоях като идиот, мълчах си. Само тайни…
Ивон сведе очи.
— Вечно тайни — продължи. — В това съм добра. С поколенията семейството ни се усъвършенства в пазенето на тайни. По пряка линия, от родител на дете, без никой да се съпротивлява.
Тя погледна Софи в очите.
— Мразя това… И всичко, до което води…
— Приемах, че разбираш — продума Софи.
— Как бих могла да разбера, като ти не ми каза нищичко?
— Всичко стана много опасно, много бързо…
— Това ми е ясно — прекъсна я Ивон. — Но не разбирах защо. Можех само да гадая и да мълча. И още е така, мълча.
Софи не отговори.
— Има и други начини — продължи Ивон. — Разговор, знак. Намек, че всичко е наред… Не тотална затвореност…
— Нямах избор — обади се Софи.
Ивон отвори уста, за да каже нещо, но бързо се отказа. Може би нещо й хрумна, тъй като се сепна, замълча. Мълчанието й сложи спирачка. Всичко спря на място.
— Съжалявам, мамо — прошепна Софи.
— Съжалявам, Софи — прошепна Ивон.
Никоя от двете не беше сигурно какво обхваща това съжалявам, но най-сетне намериха общ език, обща основа.
Софи гледаше майка си, която остави изтощението и тъгата да надделеят, избърса очи.
През голяма част от детството и младостта на Софи Ивон беше суетна, самомнителна и егоцентрична. Намираше енергия основно като злоупотребяваше със собственото си самосъжаление, особено след смъртта на бащата на Софи. Но сега, през последната година след катастрофата с Алберт и неясната опасност около Софи, нещо в нея се беше променило. Отпадните продукти от нейния характер, нарцисистичният скрап, който беше запазила през годините, егоцентризмът, нуждата от одобрение, жаждата за внимание, късогледството… всичко това изчезна. Появи се съвсем друга личност. По-здраво стъпила на земята. Личност, която Софи познаваше слабо, но която й беше липсвала.
— Скоро ще се навърши точно една година, откакто се запознах с Хектор Гусман в болницата — започна Софи. — Лежеше в моето отделение, след като го блъснала кола в центъра на Стокхолм…