А сега и Софи Бринкман… Тя циркулираше навън-навътре из съзнанието му. Гласът й, видът й не го напускаха. Все едно беше там, точно до него… По същия начин, по който Рикард Егнел го преследваше преди, сега го правеше и тя… още преди да й е отнел живота.
Ударите по крушата се ускориха. Груби, глухи, бързи. Еди продължи, докато мускулите му отказаха. Накрая се строполи. Болка навсякъде, нямаше сили дори да извика, отпусна ръце, боксовите ръкавици паднаха на паркета.
Той лежеше, гледаше тавана, дишането и пулсът бяха в пълен безпорядък. Шум от горния етаж. Тя беше, жената, която свиреше на флейта. Еди се заслуша. Красивата музика от горния етаж му въздействаше. Изпълни го меланхолична болка. Надигна се.
Бърз студен душ. Еди се взираше в сапунената вода, която потъваше в канала.
Обу си панталони, нагоре щеше да остане гол, за да се изпоти още веднъж, преди да тръгне. Сложи кафе в кухнята. Мани седеше на перваза на прозореца и зяпаше в празното пространство. Кастриран котарак, сив шартрьоз, четиригодишен. Мани, кръстен на боксьора Мани Пакиао… Мани Пакиао, истински бог.
Еди взе котарака на ръце. Държеше го до голите си гърди. Мани беше мек и гладък, мъркаше и излъчваше топлина, от която той така силно се нуждаеше. Мани се освободи, отскубна се от обятията му, ноктите му се забиха в ръката и тялото, болката беше приятна. Котаракът скочи на земята. Еди реши — щеше да очисти Софи Бринкман.
Той изпи сутрешното си кафе до кухненската маса, взе си телефона, изтри думите, имената и събитията, които беше чул пред прозореца на майка й. Щеше да се подчини на Томи. Нямаше да прави нищо повече… Нито да мисли, нито да се съмнява, нито да се двоуми. Просто щеше да го извърши. Щеше да оправи богатата кучка… Да се освободи. Решението му се струваше правилно. Той се протегна към най-горния вестник от купчината. Еди Буман беше заклет читател. Всички стокхолмски сутрешни вестници в хартиен вариант, старателно и страница по страница, всеки ден. Никога не пропускаше, това му беше ритуалът. Познаваше журналистите, имаше нещо като връзка с тях. Сега четеше статия от Каролине Берйер. Беше остра, беше добра, беше от онези, дето разкриват разни работи…
Софи Бринкман отново си проправи път към съзнанието му. Еди зачеса грубо скалпа си, помъчи се да се съсредоточи върху вестника, помъчи се да я пропъди… Но тя отказваше да си отиде. Той се облегна назад на кухненския стол. Мани пак се беше настанил на перваза и гледаше господаря си сърдито.
— Какво има?
Мани не сподели какво мисли.
Нов опит. Погледът отново във вестника. Текстът на Каролине Берйер…Статията, думите, изреченията. Не му казваха нищо. Само Софи Бринкман, която не искаше да го остави. Той се предаде.
Мани продължаваше да се взира в Еди.
— Какво зяпаш? — изръмжа той раздразнено.
Но котаракът не отговори.
Еди се опита да отвърне на втренчения му поглед, но това не смути Мани.
Съмнението пак го загложди.
По дяволите!
Еди се протегна ядосано към една химикалка на масата, записа всичко на страница от вестника, всичко, което си спомняше от току-що изтритото от телефона. Имена, събития, думи… Софи Бринкман, Хектор Гусман, ресторант „Трастен“… Всичко, което помнеше. Не беше малко. Черен текст над вестникарската статия, сбит и лепкав върху тънката хартия.
— Сега доволен ли си? — почти изкрещя той в тихата кухня… може би на Мани, може би на Рикард Егнел, може би на възрастната жена, която свиреше на флейта на горния етаж.
Еди дишаше. Мразеше се. Удари си силен шамар. Беше насочен към нерешителния тип. Още един, шамарът отекна в кухнята, той пък беше насочен към втория нерешителен тип. Мразеше съмненията.
От антрето се чу звънецът на пътната врата.
Еди обърна вестника с информацията за Софи Бринкман, която току-що беше записал. Постави втория вестник отгоре.
Томи Янсон стоеше на площадката леко зачервен, обръснат и оформил полицейския си мустак до съвършенство.
— Изненадах ли те? — попита Томи, след като Еди го пусна вътре.
— Не, не — смънка Еди.
— Напротив — отвърна Томи и взе да разглежда апартамента.
— Сам ли си?
— Да…
— Хрумна ми да те закарам до работа, та да може да си побъбрим в колата.
— Окей — прие Еди. — Веднага ли?
Томи го посочи небрежно.