Томи пак направи пауза. Престори се, че мисли. Продължи:
— Повечето убийци, които съм срещал през кариерата си, са изгубени души, които са направили грешна стъпка, докато са били пияни или в състояние на временно умопомрачение… Но някои, малък брой, са хладнокръвни убийци. Те са проклети изроди, които, мен ако питаш, са загубили правото да живеят сред нас.
Томи сниши глас, каза:
— Понякога човек трябва да сложи край; трябва да прекрачим границата, да довършим онова, което сме започнали. И после да се върнем в правия път и да се преструваме, че нищо не е станало.
Томи видя, че Еди възприема казаното.
„Фридхемсплан“, Томи си проправи път през задръстването.
— Тя трябва да бъде премахната, Еди… Той трябва да бъде премахнат, няма друг начин… И двамата са психопати — прошепна Томи.
Еди не продумваше.
Томи протегна ръка към задната седалка, издърпа един найлонов плик. Пусна го на коленете на Еди.
Еди го отвори. Беше пълен с банкноти.
— Пет пари в кесийка, Еди. По-точно двеста. Няма да останеш без дял от цялата работа.
Еди погледна парите. Томи издърпа плика от ръката му и пак го хвърли отзад.
— По-късно — обясни.
Влязоха в центъра, Томи насочи колата по „Хантверкаргатан“.
— И майка ти е от онези, нали?
— Какво? — не го разбра Еди.
— От психопатите. Изоставила те е, изчезнала яко дим, мислела само за себе си, наливала се и се чекнела… знам историята, Еди, знам през какъв ад си минал.
Еди погледна Томи.
— Откачени женски… — продължи Томи. — Да не би да очакват, че ние ще стоим отстрани и ще гледаме как унищожават всичко и всички, без да се намесим?
Томи видя, че Еди кимна. Получи се, хвана се. Въпреки че горкият Еди не разбираше нищо, той изведнъж намрази Софи Бринкман… и майка си. И някъде, макар и дълбоко… да, може би видя в Томи Янсон бащинска фигура.
— Ще попътуваш, Еди — каза Томи. — Тя най-вероятно се крие в Прага. Започни от посолството, открий я, също и Майлс Ингмаршон. Изпълни задачата, нека си платят, погрижи се и за двамата, тихо и кротко, и си ела у дома като свободен човек.
13
Банкерът Джузепе Русо се беше обадил да съобщи часа на срещата между Алдо Морети и хората на дон Игнасио от Колумбия.
Соня беше пребледняла, докато двамата с Лешек пътуваха към Флоренция.
Минаха по тесните улички на града и накрая стигнаха до една пресечка в югозападната част на площад „Синьория“. Паркираха с лице към широкото, открито пространство и ресторанта, където щеше да се проведе срещата.
Движение по площада, туристи, местни, търговци, файтони с коне за разглеждане на града.
Лешек слезе от колата, пресече площада и влезе в ресторанта. Посрещна го сервитьор.
— Маса до прозореца — каза само Лешек.
Отведоха го в далечния ъгъл на заведението. Той седна и оръжието се притисна в ребрата му. Китайски пистолет Тип 67. Създаден да бъде тих дори без заглушител. Зареден с дозвукови патрони. Така би могъл да стреля вътре в ресторанта и да спести няколко секунди, преди да е настъпила паниката, да изведе човека, когото щеше да отвлече. Ако станеше твърде напечено, щеше да повика Соня. Имаха две коли за бягство, паркирани на различни места извън центъра на града. Едната на юг, на хълма при площад „Микеланджело“, под манастира. Другата на запад, при железопътната гара.
Лешек беше проучил ресторанта. Имаше маси на открито, както и вътрешна част с бар и кухня. На горния етаж пазеха две стаи за частни компании, едната побираше десетина души, другата трийсет. Там щяха да се срещнат, така каза Русо… стига изобщо да дойдат.
Лешек сведе очи към ръцете си. Дишаше спокойно и ритмично, пазеше си силите.
Десет минути изтекоха бавно, следващите десет — като цяла вечност.
И тогава нещо се случи в ресторанта. Промяна в настроението. Другите клиенти не можеха да определят причината. За разлика от Лешек.
Един сервитьор говореше с двама колеги, единият забърза нанякъде. Едър, добре облечен мъж влезе и се огледа. Първият сервитьор го посрещна, ръкуваха се, сякаш се познават, и се насочиха към стълбите, които водеха до двете частни помещения.
Авангардът беше пристигнал. Лешек огледа заведението за други подозрителни типове, разположени стратегически. Но не видя такива. Разбира се, можеше и да греши…
Едрият се върна на долния етаж, застана до вратата към лятната градина, сключи пръсти пред корема си и зачака търпеливо.