— Този риск съществува — съгласи се Лешек и кимна към ресторанта.
Групата излезе, спря се до колата за последни реплики. Кевин Горман с изпъкналото чело не се отлепяше от Йенс и за миг.
— Какъв е този Горман? — попита Соня.
— Пълна гад.
Разговорът между Йенс и Морети продължаваше.
— Йенс няма да се качи в колата — забеляза Лешек.
— Така изглежда — съгласи се Соня.
Накрая се ръкуваха, ниският Морети и високият Йенс. Морети се качи в колата и седна отзад. Йенс и Горман пресякоха площада.
— Проследи ги — нареди Лешек.
Соня слезе от колата, взе си чантата, метна я на рамо и тръгна през Пиаца дела Синьория.
Тя се държеше на разстояние от Йенс и Горман, докато те се отдалечаваха през южната страна на площада, покрай репликата на статуята на Давид.
Мъжете вървяха по Пиацале дели Уфици надолу към реката. Там свиха надясно, минаха покрай Понте Векио и после пак надясно, по една по-тясна улица, и влязоха в хотел. Соня ги последва през стъклените врати; вътре беше по-прохладно. Едно пиколо с пърхот по раменете висеше до ръчната си количка и я зяпаше с интерес.
— Гледането е безплатно — подхвърли Соня и влезе в лобито, спря и се престори, че търси нещо в чантата си, докато Горман си чакаше ключа на рецепцията. Взе си го и тръгна с Йенс към асансьора. В момента, в който вратите му се отвориха, Соня се насочи към стълбището. Забърза нагоре, предположи, че стаята им е на втория, третия или четвъртия етаж. Иначе нямаше защо да ползват асансьора.
Тя надзърна в коридора на втория етаж. Нямаше никого, затова продължи към третия, ослуша се, предпазливо открехна вратата.
В края на коридора вървяха Йенс и Горман, отдалечаваха се от нея. Кевин Горман отключи, скри се в хотелската стая, вратата се затръшна зад тях.
Соня забърза натам, за да види номера.
14
Томи беше уредил фалшиво разрешително за колта на Еди. Оформи го според изискванията, внесе го, показа необходимите документи. Лесна работа.
Шведското посолство в Прага се намираше на тясна уличка, която излизаше на площад. Задната страна гледаше към парк. Наоколо нямаше ресторант с външни маси, нито друго подходящо място, от което Еди да следи кой влиза и кой излиза. Наложи се чисто и просто да се разхожда нагоре-надолу по улицата и да се надява на късмета.
Топлината го притесняваше, слънцето грееше високо в небето, изобщо нямаше вятър. Той носеше слънчеви очила и шапка с надпис Havoline. Яке, което скриваше пистолета. Еди се потеше.
Нагоре-надолу по хълма като онзи шибан професор Балтазар от анимационното филмче. Мина покрай посолството безброй пъти, държеше под око и двата входа. Главния и един по-малък. Почти никой не влизаше и излизаше от сградата. Двойка кретени с раници на гърба се снимаха пред посолството. От къде на къде, дявол да ги вземе? Гледайте, тук сме пред шведското посолство!
Часовете се влачеха. Еди започна да се съмнява. Между пет и пет и половина следобед няколко души излязоха през по-малката врата. Служители, предположи той. Нито следа от Софи, нито от Майлс…
Еди пак слезе надолу по склона. На вече станалото обичайно място се завъртя и тръгна обратно нагоре. Все същото, пак и пак. Никой не излизаше от посолството. Часът наближаваше шест и той реши да се откаже и слезе надолу за последен път. Размина се с жена, която се качваше. Къса руса коса… около трийсетгодишна. Тя се усмихна широко и помаха на някого зад Еди. Той подмина жената, продължи още малко надолу, обърна се и пак се закатери.
Еди виждаше гърба на жената по-нагоре. Тя срещна мъж, който вървеше към нея. Спряха, целунаха се, хванаха се за ръце и тръгнаха надолу, към Еди. Той стоеше със сведена глава, докато се разминаваха. Мъжът явно беше казал нещо забавно, жената се смееше. Еди го позна веднага. Изглеждаше като от миналото. Като стара холивудска звезда. От онези с черните коси, сресани на път, които пушеха като комини, без да ги хване рак, и говореха меко… Майлс Ингмаршон.
Еди продължи още няколко крачки, за да им остави време да се отдалечат, обърна се и ги последва.
Жената? Софи? Не, друга беше. Иначе Еди щеше да е в идеална позиция, просто щеше да се приближи в гръб, да ги застреля и да избяга.
Продължиха надолу по улицата още няколко минути. За изненада на Еди изведнъж завиха наляво, пресякоха и влязоха в един вход. Еди продължи право напред трийсетина метра, преди да спре. Погледна сградата. Красиво старо здание на четири етажа. Обърна се и огледа отсрещната къща — същият тип, същата възраст. Бяха близо една срещу друга, разделяше ги само еднопосочната улица… едва няколко метра между фасадите.