Не звучеше много невероятно.
— Искате да намерите Лотар? — попита Йенс.
— Знаеш ли къде е? — настоя Лешек.
Йенс не искаше да им дава твърде много информация. Не още.
— Горе-долу…
— Къде и кога го видя последно?
— Местят ни.
— Заедно?
Йенс забави отговора.
— Понякога.
— Как е той?
— Добре е.
— Можеш ли да ни помогнеш?
— Вие можете ли да ми помогнете?
— За какво ти трябва помощ?
Йенс се замисли. Искаше свободата си, свобода за Лотар… и Арон… искаше да му счупи врата. Само че не можеше да помоли Лешек за това.
Лешек погледна часовника, отново.
— Сега или никога, Йенс.
Йенс се поколеба за момент, накрая каза:
— Двамата с Лотар се нуждаем от сериозна помощ, за да се измъкнем. Наблюдават ни ден и нощ.
— След Флоренция къде трябва да идеш?
Йенс се опитваше да разчете мислите на Лешек. Дали беше приятел, или враг? Погледна надясно. Боклукът Горман лежеше в леглото. В сравнение с него всички други бяха приятели, всички седем милиарди души на света.
— В Маями — отговори Йенс.
— Кога? — обади се жената.
— Утре.
— Защо Маями? — попита Лешек.
— Там бяхме отседнали, преди да дойдем тук.
— И Лотар ли?
Йенс кимна.
— Къде в Маями?
Йенс даде на Лешек адреса, а от него получи телефонен номер.
— Запамети този номер и се обади, когато можеш — нареди Лешек.
— Нямам достъп до телефон, няма как да се обадя.
— Все пак запомни номера.
— Трябва да тръгваме — намеси се жената, вече очевидно притеснена.
Лешек спря за момент, вторачен в Йенс. Сякаш го връхлетя някакъв спомен, някаква мъка.
— Съжалявам за Софи — промълви. — Кой я уби?
Йенс се опита да прозре какво се крие зад думите му. Явно умееше да лъже… Погледна и жената. Тя също изглеждаше тъжна.
Добри бяха… Прекалено добри? Съмнение жегна Йенс. Нима не знаеха? Не, невъзможно. Лъжеха, разбира се, че лъжеха. И той щеше да отговори със същото. Нямаше друг начин.
— Не знам. Бяхме излезли, заварихме я така. Намушкана с нож.
Лешек и жената помълчаха няколко секунди.
Накрая тя каза:
— Ако вие с Лотар се измъкнете, двамата с Лешек ще ти помогнем да намериш убиеца.
Тя изглеждаше нещастна. Едновременно гневна и тъжна.
Или пък тя наистина не знае, а Лешек знае?
Мислите на Йенс бяха объркани.
— Благодаря — едва продума.
— Ще дойдем.
— Кога?
— Скоро.
— Колко скоро?
— Много скоро. Бъди нащрек — заръча Лешек.
Тръгнаха си, вратата се затвори.
Мислите прелитаха през главата на Лешек. Погледна дрогирания Горман. За първи път пред Йенс се отваряше възможност, вратичка. Просто да си тръгне… Но не можеше. Можеше обаче да направи нещо друго.
Йенс стана от леглото, внимателно извади ключа на стаята от джинсите на Горман, които бяха метнати на земята. Взе обувките си в ръка, излезе от стаята и потъна в топлата флорентинска нощ. По улиците беше пълно с народ. Твърде много народ предвид това какво смяташе да прави; всички, изглежда, бяха в групичка или поне по двойки.
Йенс затърси жертвата си. Видя я след няколко минути, самотна жена, двайсетина годишна, дълга черна коса, къса рокля и високи токчета. Държеше телефон до ухото си. Йенс забърза крачка, пресрещна я.
Тя дърдореше нещо на италиански, когато той приближи. Йенс издърпа телефона от ръката й и сви вляво по друга тясна уличка. Хукна. Жената закрещя подире му. Йенс ускори темпото, тичаше през лабиринта, излезе на някакъв площад, смеси се с тълпата и се запъти обратно към хотела в широк полукръг. Набра номера, който беше запаметил преди много време. Доближи телефона до ухото си, миришеше силно на евтин младежки парфюм.
Прозвучаха два сигнала, някак далечни.
Нейният глас. Така беше копнял да го чуе.
— Йенс? — прошепна тя.
— Утре пътувам за Маями — каза той.
— Ами Лотар?
— И той е там.
— Как е?
— Добре е. Но не ни изпускат от поглед и за секунда и не знам колко още ще останем там. Ами вие, вие как сте? Всички ли са още с теб?
— Всички са тук. Всички са добре…
— Ти как си? — попита Йенс тихо.
Тя не отговори на въпроса му, вместо това поиска да знае:
— Къде си в момента?
— Няма значение. Скоро трябва да затварям. Сега ме чуй, Софи. Току-що при мен дойдоха Лешек и някаква жена. Те също са тръгнали към Маями, искат да спасяват Лотар. Вие трябва да ги изпреварите.