Братята се ухилиха.
— Ще умрем — повториха в един глас и надигнаха чашите.
— Но преди да умрем, ще се отбием в публичния дом. Надолу по улицата е — добави Виктор щастливо.
Арон и Леви поклатиха глава.
— Хайде де, там има и момчета, ако предпочитате — захили се Кинг и брат му се изсмя.
18
Еди вдигна телефона.
— При писоара — нареди Томи и затвори.
Еди се промъкна в мъжката тоалетна. Мина покрай кабинките, като почукваше на всяка врата. Нямаше никого. Той се облегна на един умивалник и се вгледа в отражението си в огледалото. Запита се дали може да вярва на този човек. Не биваше. Еди беше репетирал всичко възможно — обида, апатия, всяко поведение, което би могло да прикрие тревогата и притеснението му. Не се получаваше.
Томи влезе. Без да поглежда към Еди, застана пред стария алуминиев писоар и си свали ципа.
— Слушам те — каза дрезгаво, сърдито, прицели се над синьото тоалетно блокче.
— Нямаше никого — заяви Еди.
Уголемената простата на Томи накъсваше струйката.
— Сигурен ли си? — попита той, затаил дъх.
— Общо взето — отвърна Еди.
Кратки тласъци в писоара.
— Какво значи общо взето, мамка му? — изръмжа Томи и изпъшка, докато се опитваше да приключи с пикаенето.
— Почти сигурен съм — отговори Еди.
Томи го погледна за първи път, откакто беше влязъл в тоалетната. Погледът беше проницателен, остър и груб, прогори дупки в очите на Еди.
— Да не би Еди Буман да се е превърнал в пъзльо?
Еди сведе очи.
Томи приключи и си вдигна ципа. Отиде при мивката, където беше застанал Еди. Бяха близо един срещу друг, твърде близо, Еди се чувстваше неприятно толкова близо до Томи, искаше да се отдръпне, но не можеше.
— Зададох ти въпрос — продължи Томи и завъртя кранчето.
Водата отекваше от плочките в помещението.
— Не съм пъзльо — процеди Еди с тънък глас.
— Приемаш ли това на сериозно, Еди? — Томи натисна копчето и в дланта му падна течен сапун.
— Да.
Томи се огледа в огледалото, изми си ръцете, оголи зъби, огледа горния ред, махна нещо с върха на езика. Изплакна си ръцете, спря водата, взе хартиена кърпа. Отново огледа Еди, докато се бършеше.
— Радвам се — каза тихо.
Томи притежаваше сила, излъчваше я и тя удряше Еди като непрекъснати крошета право в челюстта. Усещаше се в цялото помещение. Този вид сила, която плашеше, от която струеше ненавист, насилие, потискан страх и изобилие от скрити и недоразвити емоции. Тя изсмукваше кислорода, беше едновременно смъртоносна и безсмъртна, поглъщаше всичко, след себе си оставяше пустош.
— За тъп ли ме имаш? — попита Томи.
Еди поклати глава.
— Няма страшно, Еди…
Еди се мъчеше да гледа Томи в очите. Всичко друго би било пагубно. Томи се беше вторачил в него с неестествено опулени очи.
— Колко те бива, не отместваш поглед — прошепна той.
Еди сведе очи към пода.
— Не, не. Продължавай да ме гледаш — изсъска Томи.
Еди се подчини. Беше трудно, беше нередно, беше странно.
Томи вдигна показалеца на дясната си ръка като дуло и палеца като ударник. Притисна показалеца в челото на Еди. Еди затвори очи. Томи стреля.
— Бум — прошепна, пусна хартиената кърпа на пода в краката на Еди и излезе.
Вратата се затвори. Еди остана сам с тишината.
Томи крачеше тежко-тежко по скучния полицейски коридор. Онзи кретен за малко да се насере… Съпротивляваше се, опитваше се да постъпи правилно. Томи не би реагирал така, ако не беше видял нещо друго, нещо ново у Еди. Несигурността му си беше там, в това нямаше нищо странно, трябваше да я има. Но и противоположното, някаква скрита самоувереност. Може би дори самият Еди не отчиташе присъствието й. Томи никога преди не я беше долавял у него… сякаш бе взел решение… сякаш се беше престрашил да свърши нещо. А това беше противоестествено за такъв нерешителен тип като Еди Буман…
Стъпките на Томи отекваха в коридора. Разминаваше се с колеги. Кимвания, Здрасти, Томи. Томи не отвръщаше на поздравите.
И страхът… Еди Буман се страхуваше. Ужасно се страхуваше; като малко момче, което за първи път се опълчва на баща си…
Той разбираше от психология…
Обади се на авиокомпанията. Запази билет за първия възможен полет до Прага.
Еди се чувстваше преследван. Непрекъснато поглеждаше огледалото за обратно виждане, докато шофираше през града, параноично…
Обикаляше из апартамента си, не можеше да си намери място. Котаракът Мани не му се пречкаше. Стресът му пречеше да мисли. Еди седна, задиша дълбоко. Една емоция изпъкна сред другите. Страхът… Суров, черен, тежък ужас, който създаваше само празнота и смут. Винаги беше успявал да замени точно това чувство с агресия, гняв и бяс и после да даде излаз на вътрешното безсилие чрез насилието. Не и сега… вече не. Обхвана го чувство, че е малък, че е уязвим. Изведнъж се превърна в малко момче. Беше затънал в нещо, над което нямаше контрол. Стените в кухнята бяха високи и тъмни, усещането за непознатото и собствената му уязвимост създаваха ужаса. Еди не искаше да остава сам.