Облече си тясна тениска, пръсна си от най-скъпия одеколон. Взе ключовете за колата от масичката в антрето, якето от закачалката. Вратата се затръшна след него. Бързи стъпки надолу по стълбите.
Бягство…
Еди отново седеше в колата. Знаеше пътя и насън, мястото беше само на десет минути оттук, между един жилищен комплекс и малък промишлен район. Той сви към паркинга.
Неоновата табела светеше. Гарбу, можеше да се прочете, въпреки че „б“-то беше изгоряло. „Гарбу“ представляваше смесица от ресторант, нощен клуб и пазар за плът. Типично за предградията. Тук жените бяха по-зрели, повечето разведени, всички в един и същи тип евтини памучни дрехи, купени от една и съща верига. Бяха ужасно лесни. Еди винаги намираше някоя, която да отведе у дома без много приказки… ето колко трагично беше в „Гарбу“.
Той не слезе от колата, наблюдаваше хората, които влизаха в заведението, празнично облечените, пияните, самотните, похотливите… и слънцето грееше.
Всичко се беше объркало.
Не му беше тук мястото. Не това искаше да прави Еди… Нали беше решил да прави точно обратното. Беше си го обещал в Прага. И обратното на това да влезе в „Гарбу“ и да намери парче месо, за да убие безпокойството си със секс, беше… да не го прави. А да не го направи, означаваше да смени краткотрайните решения с дългосрочни, да върши добро вместо зло… ето около какво се въртяха мислите на Еди Буман, докато седеше, вторачен във волана на автомобила си.
Той завъртя ключа, двигателят отново забръмча.
Еди внезапно осъзна накъде се е запътил. Колата се беше насочила към хубавите предградия на север от града. Беше пътувал натам много пъти, но по средата винаги беше обръщал. Сега обаче нямаше връщане назад.
След половин час сви по виещите се тесни пътища в голямото предградие, намери къщата, която се издигаше на улица, пълна с постройки в същия стил. Всичките с малки градинки, асфалтирани алеи, някои с баскетболен кош, поставен на стената на гаража.
Еди отби от пътя. Изключи двигателя.
Вечерното слънце светеше златисто. Миришеше на барбекю… Деца караха колело и играеха футбол на улицата. Контролирана анархия.
Еди за първи път видя родния дом на Рикард Егнел. Къщата на семейство Егнел беше тиха. Беше престанала да говори преди дълго време. Завесите бяха пуснати, нямаше признаци на живот. Само мъка. Тежка, безцветна и бездънна болка и отчаяние.
Еди се взираше. Емоциите го раздираха и разкъсваха. Времето стана мъгляво и накъсано, той не знаеше откога седи така; пътната врата се отвори и отвътре излезе двойка с дакел на каишка.
Трябваше да са около петдесет и пет годишни. Но изглеждаха по-стари. Много по-стари. Тя беше белокоса, той беше посивял, дакелът беше стар и скован. Вървяха бавно към тротоара. Рикард беше единственото им дете…
Дори не погледнаха играещите деца, когато излязоха на улицата.
Бащата на Рикард обърна поглед към Еди, докато минаваха покрай колата му. Едва за няколко секунди. Празен поглед, сякаш нищо на света вече нямаше значение.
Еди сведе очи към коленете си. Остана така с клюмнала глава.
После пак вдигна очи. Семейство Егнел бяха отминали. Бащата държеше майката за ръка. Имаха само един друг в този живот, това изразяваше тази картина.
Сърцето на Еди забумтя. Дишаше повърхностно през носа. Ставаше все по-трудно. Изкашля се и си прочисти гърлото, но не помогна. Беше му все по-трудно да диша.
Внезапно чувство за отвращение от несправедливостта, която тези родители бяха преживели. И той беше причината за това, той уби единствения им син.
Еди искаше да изскочи от колата, да хукне след тях, да признае, да падне на колене, да получи прошка…
Но в това нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Той трябваше да следва уравнението, което ехтеше в него непрекъснато. Обратното… направи точно обратното.
Прибра се в апартамента си. Котаракът Мани му беше простил, скочи в скута на Еди, когато той седна край кухненската маса.