Еди взе лист и химикалка и се зае да описва плановете си. Престана да пише, когато му хрумна, че не му остава много време. Скоро щеше да умре. Това поне беше кристално ясно. Рано или късно Томи щеше да го убие. Така може би щеше да е най-добре. Тогава родителите на Рикард Егнел щяха да намерят мир, равновесието щеше да се възстанови… Налагаше се. Еди го разбра тази вечер, когато видя двойката на вечерната им разходка. Тъй че ако Томи не го убиеше, Еди щеше да го извърши сам…
Мани мъркаше на коленете му.
Но Еди нямаше да умре глупаво. Щеше да умре красиво. Раят и адът нямаха значение. Но той щеше да си отиде добър. Защото имаше смътно усещане, че е дошъл добър. Просто някъде по пътя беше сбъркал катастрофално…
Часовете летяха. Еди измисли няколко начина, няколко идеи, сравни ги, направи анализ на риска, постоянно някъде светваше червена лампичка. Всичко беше рисковано… Еди се опита да намали някои параметри, за да направи цялата работа малко по… жълта, може би оранжева по скалата на риска… Но тогава всичко ставаше твърде уязвимо и неизпълнимо.
Еди разсъждаваше. Налагаше се рискът да е в червено. Но в такъв случай той се нуждаеше от помощ. Нямаше да се справи сам.
Тежко тупване откъм антрето, когато сутрешните вестници паднаха през отвора за писма.
Еди отиде, донесе вестниците в кухнята, започна да прелиства единия.
Когато прочете една статия от Каролине Берйер, разбра, че ще бъде тя.
19
Хотелската стая беше бежова. Томи лежеше върху покривката на леглото, сплел пръсти върху гърдите си, зяпаше тавана. Навън беше нощ или ранна утрин.
Момичетата се появиха. Ванеса и Емели… Също и Моника… Неговото семейство… Бяха пътували заедно, бяха отсядали в подобни хотелски стаи заедно…
Томи потисна спомена.
Електронният часовник на ръката му изпиука. Той се надигна, залови се за работа. Прегледа оборудването в раницата. Пистолет, шперцове, две камери с големина на карфици, тънки кабели, щипци, два мобилни телефона с предплатени карти и зарядни, малка електрическа бормашина. Накрая — новият му смартфон с най-добрия процесор.
Раницата на рамо. Той излезе на почти пустите улици в пражката нощ.
Беше валяло. Уличното осветление създаваше отражения върху лъскавия паваж, докато той изкачваше „Увоз“ към шведското посолство.
Два изхода от сградата на посолството. Можеше да се тръгне или надясно — надолу по улицата, по която той току-що се беше изкатерил, или наляво към един площад. На стълбите на сградата до посолството се издигаше разпятие. Томи вдигна очи към него. Той си висеше там, старият Исус. Дупките в китките или дланите. Сигурно здравата е боляло. Томи изгледа кръвнишки лицето на Исус… Какво искаше тоя? Умрял заради нашите грехове? Какво значи това, по дяволите? Защо всичко трябваше да е в гатанки?
Томи огледа фасадите срещу посолството. На едната имаше скеле. Струваше си да опита. Покатери се. Движеше се тихо по платформата, проверяваше всеки прозорец. На втория етаж откри празна стая. Вътре нямаше нищо.
Томи слезе обратно на улицата, прокрадна се в сградата, качи се на втория етаж, вмъкна се в стаята.
Вар, строителни отпадъци, ремонт… идеално.
Той извади предметите — камерите, телефоните, зарядните, кабелите, щипците… Бормашината, новия си телефон. Свърза камерите с двата телефона. Вписа уеб адресите в смартфона си. От двете камери се появи картина. Той проби две дупки в перваза на прозореца, вмъкна малките камери вътре, постави ги така, че едната да има изглед към голяма част от улицата и двете врати на посолството. Другата даваше близка картина към по-малкия вход, който Томи предполагаше, че е за персонала. Две камери за наблюдения. Една близка, една обща. Би трябвало да е достатъчно.
Томи излезе от стаята. Върна се на улицата.
Едно такси го отведе до централна гара, където намери шкафче, остави зареденото оръжие вътре, заключи, пъхна ключа в джоба си.
В редакцията на вестника вреше и кипеше.
Каролине Берйер седеше леко приведена, очила за четене на носа и молив в русия кок. Щракаше бързо по клавиатурата, мърмореше си тихо, изчете написаното, изтри една част, започна отначало.
Имейлът, който току-що получи, беше анонимен. Само цифри на мястото на името. Тя го отвори.
Проверете Софи Бринкман, гласеше текстът.
Тя получаваше подобни мейли от време на време. От хора, които чувстваха, че с тях са се отнесли несправедливо, най-често държавата и властите. Но имаше и такива, които просто искаха да вгорчат нечий живот. Каквато и да беше истината в случая, общият знаменател в този род съобщения беше, че изпратилият го таеше отчаяното убеждение, че друг е виновен за собствените му проблеми… И че всичко ще се нареди благодарение на статия, написана от нея в един от най-големите сутрешни вестници в Швеция.