Тя бързо провери името в Гугъл, Софи Бринкман. Две жени в страната с това име. Момиче от Блекинге и жена от Стокхолм на около четиридесет години. Никаква съществена информация…
Каролине прехвърли имейла в кошчето и продължи да работи на компютъра по статията си. Тя се занимаваше с разследваща журналистика, най-вече за финансовия свят. Понякога пишеше редакционни статии и коментарни рубрики. Беше свързана с този вестник, имаше широка читателска аудитория. Много хора й се обаждаха, обсъждаха прочетеното и изразяваха одобрението си. Повечето читатели участваха активно. И това й харесваше…
Пристигна нов мейл.
Същият непознат подател.
Проверете също криминален комисар Томи Янсон.
Но точно това не й харесваше… Кверулантите. Каролине изтри и този имейл.
Два часа по-късно Каролине Берйер си тръгна от редакцията и взе влака в южна посока. Тя живееше доста далеч от града, където цените на квадратен метър бяха по-ниски — само затова. Заплатата й беше прилична. Но искаше по-добър живот. А в такъв случай можеше да направи само едно — да пести. И Каролине пестеше, доколкото можеше.
Блоковете бяха ниски, най-много до четири етажа. Беше доста тъжно местенце, но Каролине се чувстваше добре. Може би защото тук я оставяха на спокойствие, можеше да живее както иска… да прави каквото иска; например да се шляе. И правеше точно това всеки ден на връщане от гарата. Понякога мъчително бавно, съзнателно забавяше темпото, пускаше мислите си да се реят свободно, от време на време спираше и купуваше някоя ненужна джунджурия от Турчина… Избягваше да гледа майките и играещите деца на площадката.
Докато приближаваше входа, телефонът в джоба й извибрира. Прочете есемеса на дисплея:
Разбирам защо това, че непознат подател иска да проверите непозната жена и полицай, не събужда любопитството ви.
Известно притеснение. Това беше личният й телефон, номерът беше таен и единствено неколцина приятели и роднини имаха достъп до него.
Тя провери номера на подателя — скрит, никаква информация.
Кой пита?, писа му тя. Въведе кода за входната врата, влезе.
Телефонът отново изпиука.
Трябва да се видим, пишеше.
Тя се спря на площадката.
Не е уместно, отговори бързо.
Телефонът веднага изпиука.
Ще умрат хора.
20
Националната библиотека в Прага. Красиво здание от втората половина на XVIII век. Стари книги, стари стенописи, стари глобуси. Място като за Индиана Джоунс, преди да хукне към джунглите.
Майлс ходеше там с Алберт колкото можеше по-често; основната част от образованието си Алберт добиваше между тези стени.
Седяха в природонаучния отдел. Там имаше най-малко хора.
Алберт четеше „Западният канон“ от Харолд Блум, литературознание и сънотворно в едно. Майлс четеше вестници. Днес „Гардиън“. Взимаше каквото му попаднеше.
Тук-там се чуваше проскърцване, някои си говореха тихо. Едно момиче на възрастта на Алберт мина покрай тях. Усмихна му се. Повечето момичета му се усмихваха, усмивки без стеснение. Почти любящи.
Майлс го изгледа над вестника. Алберт отвърна на погледа му, не беше весел.
— Добре ли си? — прошепна Майлс.
— Не — промърмори Алберт и пак се зарови в тухлата.
Майлс знаеше, че Алберт мрази тези усмивки. Беше казал, че ако не седеше в инвалидна количка, подобни усмивки биха означавали намек, таен език, израз на нещо. Сега бяха просто унизителни.
— Не го приемай за нормално — не се отказа Майлс.
Алберт вдигна очи.
— Кое?
— Живота, който водим. Една след друга само гадости, откачено е. Не свиквай с това, не свиквай и с мен, с Михаил, с това пленничество. Постоянно си напомняй кой си всъщност. И че сме на път към нещо по-добро.
— Така ли? Към нещо по-добро? — процеди Алберт.
— Да, поне се борим за това.
— Аз не смятам така — отвърна Алберт. — Аз смятам, че работите в обратна посока, в грешната посока.
— Майка ти прави каквото се налага — каза той тихо.
Бръчка от раздразнение между очите на Алберт.
— И какво значи това, мамка му? — изръмжа той.
— Не псувай.