По дяволите…
Еди стоеше неподвижно, тихо се молеше Томи да отиде в кабинета. Само че той сви зад ъгъла и дойде право в килера, където се криеше Еди. Нямаше повече от метър помежду им. Еди видя профила на Томи, който търсеше нещо на лавиците. Единствената мисъл на Еди беше, че човек несъзнателно усеща кога го наблюдават. Затова стисна очи, затвори се в себе си, намери друго място. Вече не беше тук, в килера на Томи. Намери друго място. Далеч оттук, далеч назад във времето. Еди беше малък… Спеше върху овча кожа, беше меко, някой го вдигна, прегърна го, нежно. Еди се чувстваше в безопасност… Остави човекът да го носи, да го държи, да го закриля. Представата за време изчезна. Еди се остави да го отнесат. Остави се на течението… скри се.
Еди отвори очи. Томи го нямаше. В избата беше тихо, горе отново се чуваха стъпки.
Еди реши да не поема повече рискове. Почака да падне нощ. Накрая се прокрадна нагоре по стълбите, през кухнята… дневната, антрето. Излезе през главния вход, затвори зад себе си и слезе по застланата с камъни пътека. Излезе на шосето, под бледата светлина на уличните лампи, далеч от къщата на Томи; Еди се затича, маратонките тупаха по асфалта.
Енергията му беше неизчерпаема…
23
Навсякъде около него бенедиктинските монаси изпълняваха ежедневните си задължения, най-вече работеха в градината.
Интересни хора, мислеше си Хектор. Притежаваха смесица от непринуденост, уважение, мълчаливост, топлота, упование, сериозност и спокойствие. И над всичко това — колективно убеждение, че това добро е достатъчно добро да подчинят живота си на него.
Вълнистият пейзаж на Тоскана пред него. Той седеше в беседката сред трендафили и портокалови дръвчета. Трудно беше да затвори очи за красотата. Чувствата бяха противоречиви. Откакто дойде, целта му беше да се махне. И сега денят беше настъпил.
Постоянната мисъл, че един ден ще напусне манастира, не му беше позволила да се отпусне и за миг. Сякаш през цялото време активно се беше борил срещу всичко прекрасно, което го обкръжаваше. Сякаш духовното искаше да надделее… Но той беше Хектор Гусман…
Хектор пак погледна монасите. Двама от тях работеха долу в билковата градина. Друг, също като него, седеше на каменна пейка малко встрани.
Хектор се питаше дали отношението му щеше да е различно, ако Лотар беше при него, ако Софи беше жива, ако империята му беше непокътната… Дали в такъв случай би приел благодатта на това място? Дали в такъв случай би се опитал да стане добър, веднъж завинаги?
Хектор въздъхна дълбоко, избърса си лицето.
По хрущящия чакъл приближаваха стъпки. Любезното лице на брат Роберто му се усмихваше.
Старият монах, братовчед на бащата на Хектор, седна на ниско столче до Хектор. Настани се удобно. Погледа красивата гледка, после се обърна към Хектор.
Не каза нищо за това, че Хектор се е преоблякъл в нормални дрехи. Никога нищо не обсъждаше. Никога не говореше за друг човек в негово отсъствие. На всеки въпрос отделяше време за внимателно обмисляне. На някои още не беше дал отговор, вече пет месеца. Често посочваше, някак между другото, важността на взаимодействието между работа и молитва.
— Разбрах, че днес заминаваш — започна брат Роберто.
Хектор не отговори.
— Би ли могъл да вземеш това със себе си, в сърцето си, и да го задържиш?
— Не — поклати глава Хектор, — няма да мога.
Отговорът, като всичко друго за брат Роберто, беше окей.
— Знаеш ли го със сигурност? — усмихна се монахът.
Хектор кимна.
— Значи всичко, което изживя тук, просто ще изчезне? — Той направи жест, изглеждаше радостно учуден.
— Не, ще го потисна.
Брат Роберто кимна.
— Да, съвсем човешко поведение.
Стояха в мълчание. Мълчанието беше приятно в компанията на брат Роберто, беше непринудено.
— Ако остана тук, какво ще стане тогава? — попита Хектор.
Роберто се засмя.
— Аз ли да знам?
Но Хектор искаше отговор, макар да знаеше, че няма да получи такъв. Искаше да знае точно каква е цената на добрината, за да може още тук и сега да се уговори със себе си…
Той вдигна очи. Природата, красотата, уханията, светлината, шумовете — всичко беше тук, пред него. И в него се криеше истината и блясъкът на доброто. Беше му поднесено на тепсия, Хектор трябваше само да посегне и да го вземе. Но той скръсти ръце, предпази се от всемогъщото добро.
— Понякога човек трябва да постъпва правилно — продума монахът.