Търпение, Томи… Близките му набиваха в главата тази дума от малко дете. Тогава беше твърде импулсивен… трудно се съсредоточаваше…
Главата на Касандра се люшкаше нагоре-надолу. Щеше да му се удаде сгоден случай… Щеше да намери Софи и Майлс Ингмаршон и да изпразни пълнителя на пистолета в главите им…
А ако случаят така и не се удадеше, щеше да замине в чужбина и да чака… Търпение. И после щеше да ги убие… Щеше да ги убие, каквото ще да става.
— Касандра, искаш ли някой ден да се преместиш да живееш с мен в Испания?
Тя спря, погледна го с искрено отвращение, затърси признаци на лудост в очите му, но те бяха ясни и нормални.
— Няма нужда да решаваш на мига — поясни той и я потупа леко по бузата. — Продължавай.
Томи набра номера на познатия си в полицията на Маями.
Чу се сигнал свободно.
— Yes, Tommy Jansson here again.
Той говореше високо и ясно, все едно международната връзка все още беше лоша като едно време.
Касандра просто спря.
Той раздразнено заклати глава, щракна с пръсти, даде й знак да продължава. Тя въздъхна и пак се зае.
Той им даде адреса в центъра на Маями, обясни, че там държат свидетел, че Хектор Гусман ще дойде, че трябва да го арестуват. Томи затвори.
Касандра се беше изправила.
— Какви ги вършиш?
Тя тръгна да излиза от стаята.
— Вратът ми ще се схване — тросна се тя.
— Би ли престанала?
Касандра се спря на прага, погледна Томи.
— Не е ли по-добре да идваш тук с нагласата, че и днес няма да успееш да свършиш, Томи?
Той не я разбра.
— Никога не ти се получава, Томи. Идваш тук ядосан и си тръгваш още по-ядосан… Не е ли по-добре да си промениш нагласата? Тъкмо ще е по-голямо събитие, когато най-после свършиш, а като не става, няма да е такъв проблем. На мен ми звучи като добра идея.
Касандра се скри в банята.
— Но какво ли знам аз? — подвикна. — Аз съм просто една курва.
Вратата на банята се затръшна.
Томи усети, че устните му са се изкривили. Скована и неразбираща усмивка. Как си позволяваше да му говори така?
Той стана, закопча си панталона. Прекоси коридора, спря пред вратата на банята. Потропа три пъти, силно.
— Касандра?
Мълчание.
— Касандра?!
— Какво има?
— Няма да ми говориш така, разбра ли?
Гласът му — неубедителен, без авторитет.
Звук от развиване на руло и откъсване на тоалетна хартия.
— Хубаво — отговори тя безразлично.
Той се вторачи в гладката врата. Уважението, това беше проблемът…Никой не го уважаваше. На никого не му пукаше.
Касандра пусна водата.
Еди се притесняваше.
Каролине Берйер се беше обадила. Съгласи се да се срещнат. Адресът беше в снобарската част на града. В момента той се намираше там, насред Йостермалм. Сградата — грамадна и заплашителна, от старомодна тъмночервена тухла. Прозорците — високи и бели с твърде много решетки. През годините бръшлянът бе пропълзял нависоко по фасадата. Кучетата обичаха да препикават този род сгради.
Еди въведе кода, който му беше дала.
Асансьорът го отведе до четвъртия етаж.
Каролине Берйер отвори вратата, прецени го набързо. Кимна почти незабележимо.
— Заповядайте.
Тя го поведе през голям вестибюл с паркет на пода; беше десетина сантиметра по-ниска от него, боса, носеше избелени джинси, бяла блуза, русата коса беше небрежно хваната с шнола.
— Ухаете приятно — отбеляза тя.
Това не го очакваше.
— Да, сложих си одеколон — заекна той. Прозвуча като идиот.
Явно и тя остана с такова впечатление, тъй като каза само:
— Аха.
Влязоха в просторна дневна. Мебелировката — оскъдна и класическа. През високите прозорци проникваше много светлина. Той се огледа.
— Тук ли живеете?
— Не, сестра ми живее тук.
Еди се притесни.
— Тя тук ли е?
Каролине седна на големия диван. Босите крака потънаха в дебелия килим. Изглеждаше приятно.
— Да — отговори тя.
— Обещахте…
— Моля ви се — прекъсна го тя с настойчив поглед. — Непознат мъж, който ми праща есемеси и заплашва, че ще умрат хора? Да, заповядайте у нас, ще бъда съвсем сама.
Той проклинаше глупостта си.
— Благодаря, че ме пуснахте — смотолеви.
— Няма защо — отвърна тя и продължи да се взира в него с лека бръчка на челото.