— Ернст умря — каза Йенс.
Ернст… Адвокатът и финансов съветник на Хектор. Софи беше работила с него, той беше перфекционист, иначе затворен човек.
— Как? — попита.
— Почти не го виждах. Държаха го затворен недалеч… Преди да ни преместят в Маями, го разстреляха пред очите ми. И пред Лотар.
Софи изпита единствено отвращение и омраза. Нямаше край. Тя легна с глава в скута на Йенс, в зрителното й поле влизаха подът на контейнера и Лотар, който лежеше по гръб. Завързан, дрогиран… И Ернст… Всичко беше просто… недостойно.
— Смятам, че дон Игнасио е погълнал цялата организация на Хектор чрез Ернст — продължи Йенс. — След това вече не му е бил нужен… Изглежда е постъпил по същия начин и с Ралф Ханке.
— Какво? — стъписа се тя. — Какво е направил с Ханке?
— Взел е голяма част. Погълнал я е… Игнасио стана твърде голям. Всичко, което притежаваше Хектор Гусман… И вероятно повечето на Ралф Ханке. Държи и сина му.
— Ти видя ли го?
— Почти не. Веднъж-два пъти. Двамата с Лотар бяхме отделени от останалите.
— Как се казва?
— Кристиан… Кристиан Ханке.
Потънаха всеки в своите размисли. И двамата не откъсваха поглед от Лотар, който лежеше в хероинова кома и се люшкаше опасно близо до границата между живота и смъртта.
— Лотар видя неща, които не биваше да вижда — продума Йенс. — Душата му е измъчена. Той е храбър… дързък, но животът беше непоносимо несправедлив спрямо него.
Вибрации под тях. Разтърсиха корпуса като слабо земетресение и огромният кораб напусна пристанището.
Хектор и Соня отново висяха в чакалня. Този път в денонощно отворената сграда на съда в северно Маями. Джо седеше до тях, сърфираше с телефона и се кикотеше на разни смешки в интернет. Показа на Хектор и Соня котка, която правеше high five. Те не се развеселиха особено.
Наближаваше разсъмване. И въпреки това гъмжеше от народ. Хектор се огледа. Юристи, асистенти, ищци, обвиняеми, свидетели, преводачи, публика, охрана, полицаи и някой и друг журналист. Контролиран хаос.
— Съжалявам, Соня — промълви той.
— Недей — спря го тя.
Хектор не вдигаше очи от излъскания под.
— Работата е сериозна — продължи той и я погледна за момент.
Тя, изглежда, усети мрачното му отчаяние, тъй като отклони поглед.
— Още не знаем защо сме тук — опита се да го успокои тя с безгрижен тон, да прикрие неопровержимата истина, че са затънали до гуша.
Около тях всички бързаха насам-натам.
— Понякога ми се ще да си бях останал в Тоскана, в манастира, при брат Роберто и останалите — въздъхна той.
— Защо? — изненада се тя.
— Нямаше да се озовем тук.
Соня сви рамене.
— Е, тук сме, а и на теб всъщност не ти се стои при монасите. Така че няма какво да го мислиш.
— И все пак го мисля — отвърна той.
— Какво има, Хектор?
— Всичко ми се струва толкова безсмислено…
— Обикновено не говориш така, за бога, не се предавай.
— Свършено е, Соня — промърмори той.
Извикаха един номер. Джо погледна бележката в ръката си, изправи се и им махна да тръгнат с него.
Глъч, живот и движение в заседателната зала. Решенията се взимаха на конвейер. Прокурори, адвокати и асистенти непрекъснато си сменяха местата на скамейките.
Дъното на залата. Съдийката стоеше в средата, на по-високо. До нея — разсилен. Месингова табелка на трибуната, Judge Helen Gahagan. Носеше черна тога.
Отведоха Хектор и Соня пред нея. Съдийката прочете документите.
— Здравей, Джо. Решение за екстрадиция ли? — попита тя.
Джо кимна:
— Да.
Тя прелисти книжата.
— Но тук пише само за едно лице, Хектор Гусман, кой е той? — попита тя и присви очи към залата.
Джо се обърна и направи знак на Хектор да се покаже.
Хектор пристъпи напред.
Съдийката огледа Хектор и се върна към документите.
— А жената с него?
— Името й е Соня Ализадех — отговори Джо. — Тя е съучастница на Гусман. Затова трябва да бъдат екстрадирани заедно.
— Само че в документите няма нищо за нея — възрази съдийката. — И не сте намерили документи за самоличност? И двамата са пристигнали с фалшиви паспорти. Това е федерално престъпление.
Хектор беше притеснен. Мъчеше се да разбере.
— Всичко стана много бързо — продължи Джо. — Нося документи за екстрадиция, също и за Соня Ализадех. — Джо размаха някакви хартийки. — Може ли да се приближа?
Съдия Гахаган му махна да дойде.
— Какво става? — попита Соня.
— Не знам — отвърна Хектор. — Но се моли на Господ да ни изпратят някъде далеч оттук… заедно.