Джо и съдията разговаряха, спореха. Тя изглеждаше недоволна, все едно искаха от нея да си гледа работата през пръсти. Отпрати Джо с движение на ръката, той кимна и се сви леко. След това тя подписа някакъв документ, подаде му го и удари с чукчето.
— Следващият! — извика.
Джо се върна, изглеждаше доволен.
— Тръгваме — посочи изхода и подмина Хектор с бърза стъпка.
— Джо? — обади се Хектор.
Джо се завъртя наполовина.
— Да?
— Къде отиваме? — попита Хектор.
— На летището.
— А после?
Джо размаха документите.
— В Алпите!
— Моля?
— При сиренето и обетованата земя на часовниците — заяви Джо щастливо.
— Какви ги приказвате?
— Sweden!
Джо имаше пропуски в образованието.
Лешек бе седял на скамейката за публиката в съдебната зала, беше тръгнал след Хектор и Соня, когато ги отведоха, чу за екстрадицията в Швеция.
Лешек набра номера на Арон. Сигналът свободно звучеше накъсано. Сякаш звънеше на толкова отдалечено място, че мрежата едва го достигаше.
Чу се изщракване и изпращяване, после глас:
— Ало?
— Чуваш ли ме? — попита Лешек.
— Чувам те — потвърди Арон.
— Полицията хвана Хектор.
Мълчание. Лешек продължи:
— Тъкмо щяхме да измъкнем Лотар… Соня и Хектор чакаха навън в колата. Полицията ги залови.
— Къде? — попита Арон.
— В Маями…
— Някой се е раздрънкал, кой?
— Йенс Вал може би… Точно сега е все едно. Ще върнат Хектор и Соня в Швеция. Така че заровете някъде стоката, веднага идете на някое летище и хващайте първия самолет за Стокхолм.
28
Големите железни врати на контейнера се отвориха. Зад тях стоеше мъж по къси панталони и тениска. Сресан на път, загорял на слънцето.
— Аз съм Стив, корабният лекар — представи се той с аристократичен британски акцент и погледна към Лотар, който още лежеше на пода.
— Предполагам, че това е момчето, което се нуждае от помощ.
Софи усети слаб мирис на алкохол около него.
— Ще ми помогнете ли? — обърна се той учтиво към Йенс.
Вдигнаха импровизираната носилка и излязоха на палубата.
Бриз лъхна Софи, лек привкус на солена вода. Не виждаше почти нищо, докато вървеше след Йенс и лекаря, които носеха Лотар. Само контейнери от всички страни.
Лекарят забеляза удивлението й.
— Този контейнер, с който дойдохте — каза той. — На борда има близо десет хиляди, наредени един върху друг. Трудно е да си го представи човек, нали?
— Къде са всички хора?
Беше очаквала да види усилена дейност навсякъде.
— На кораба сме само десет души. Повечето са охранители, освен капитана, готвача и мен… Но и ние помагаме в допълнение към основните си задължения. Тук това е най-важното. Да не допуснем тези проклети тенекии да се катурнат зад борда.
Рампа. Надолу, водеше под палубата. Всичко беше от желязо и стомана, голямо, студено и твърдо, в колосални мащаби.
— Кажете сега за момчето — продължи лекарят.
— Прострелян е — започна Софи. — Извадих фрагменти от куршума. Но едно голямо парче остана вътре. Имаше силен кръвоизлив…
— Лекар ли сте?
— Медицинска сестра — поясни тя.
Вървяха по дълъг коридор.
— Кръвотечението? — попита Стив.
— Временно спряно.
— Как?
— Първо разтвор, после чист кокаин.
— Обезболяващи, упойка?
— Хероин и алкохол.
— Обикновена вечер в града — отбеляза лекарят.
Тя почти се усмихна не защото й стана смешно, а понеже той не я критикуваше.
— Не е зле да побързаме — продължи доктор Стив.
Лазаретът представляваше малко помещение без прозорци. Манипулационна масичка в средата, болнично оборудване до стените.
Оставиха носилката на Лотар върху кушетката. Заеха се да свалят тиксото от ръцете и краката му.
— Има какво още да се желае от лазарета — подметна Стив, — но ще трябва да се задоволим с толкова.
Софи включи система на Лотар и му направи ЕКГ. Йенс застана до главата му и му сложи кислородна маска.
Лекарят провери всички стойности и го приспа с анестезия.
Вдигна одеялото, което покриваше Лотар. Гледката, която го посрещна, беше гротескна. Видя съсирена кръв, разлепено тиксо, телчета, забити в синьо-червена кожа…
Доктор Стив вече не звучеше любезно, когато каза:
— Ако искате да излезе нещо от цялата работа, ще правите точно каквото ви казвам.