— Хектор Гусман идва към Швеция — започна той. — Екстрадиран от САЩ.
Тя се изненада искрено.
— Хектор Гусман?
Той не отговори.
— Разправяй — подкани го.
— Арестуван е в Маями, не знам по каква причина. Тукашното разследване за убийство е с приоритет, затова ни го пращат.
— С какво разполагаш? — попита тя.
— С нищо ново. Неясноти около убийствата в „Трастен“, неясноти около неговото участие.
— Което значи?
Малкият териер се галеше в краката му. Томи го изгледа. Уплашен и недоволен — това му беше в характера.
— Нямаме ДНК на Хектор Гусман — продължи той. — Нямаме отпечатъци. Щом ги вземем и сравним със събраното от „Трастен“, картинката може да се промени.
— А ако не? — попита тя.
В небето бръмчеше самолет. Томи вдигна очи, не го видя.
— Може би има свидетел — рече.
Тя вече показваше искрен интерес.
— Какъв свидетел?
— Свидетел от ресторанта, от „Трастен“.
— Кой?
Томи пак погледна жалкото басейнче.
— Откога го имаш? — посочи той с палец.
— Остави басейна, кажи за свидетеля.
— Точно сега свидетелят не е на разположение. Крие се.
— Странни работи приказваш, Томи.
Томи се поизправи на стола. Почеса си ухото, сбърчи чело притеснено и се престори, че размишлява.
— Шерщин, това е най-голямата каша в цялата ми кариера. „Трастен“, Гусман и цялата тая гадост.
Томи сви устни, после продължи:
— Гунила направи каквото можа, но всичко отиде по дяволите. Тя умря, аз поех разследването… Но и аз не можах да го вкарам в релси.
Той вдигна очи към нея.
— Срам ме е, Шерщин. По няколко причини. Първо като полицай, но също и като приятел и колега на Гунила Страндберг… Да не мога да завърша започнатото от нея!
Шерщин се усмихваше неразбиращо.
Томи продължи:
— А сега Хектор Гусман идва насам. Ако този път допусна и най-малка грешка, ако съм непредпазлив или…
— Само че аз съм прокурор — прекъсна го тя с твърде висок глас. — Ние работим заедно, Томи! Забравил ли си?
Кучето се погали в краката му.
— Не, не съм. Но трябва да свърша това по моя си начин. Не можем да си позволим провал.
Тя го изгледа.
— Защо ли не ти вярвам? — промърмори.
Териерът залая по нещо невидимо. Шерщин не му обърна внимание.
— Свидетелят — настоя тя. — Кой е?
Кучето лаеше пискливо по посока на градината. Томи присви очи, мразеше високи шумове.
— Има време — отвърна. — Ако всичко мине както искам, на процеса свидетелят ще бъде последният пирон в ковчега на Гусман… Победата ще е твоя. Ще постигнеш съкрушителна победа, стига да искаш.
Кучето вече ги заглушаваше. Лаят беше висок и силен, приличаше на кратки оглушителни писъци.
— Няма ли да накараш кучето да млъкне? — изсъска той.
Тя се вкамени.
— Моля? — Внезапна ярост в очите й. Тя я потисна. Умееше го. Но яростта си остана, точно под повърхността, подклаждаше се от факта, че той й даваше нареждания.
— Изплюй камъчето, човече! — продължи тя остро и високо.
Усети, че тонът й е обиден, и леко се засмя без причина.
Томи мразеше луди жени. Мразеше онази тяхна невротична и неовладяна зона на здрача. Онази, която не можеш да разбереш. Която унищожава всичко. Която е в сърцето на всички гадости в цялата вселена. Плашеше го. Понеже не му оставяше никаква надежда. Нямаше с какво да й противостои. Равновесието се губеше. Оставаше му само да си отиде. Да зареже… Само че не можеше, не и сега.
Териерът продължи да лае. Томи се овладя, стегна се, повиши глас:
— Другият вариант е да разчитаме на технически доказателства. Третият вариант…
Той замълча, изгледа ядно кучето, за да покаже на Шерщин, че трябва да направи нещо. Моля те, укроти кучето, прибери го в къщата и затвори вратата… махни го. Удави го в басейна.
Шерщин обаче просто чакаше търпеливо той да продължи.
— При третия вариант с нас е свършено. Гусман си тръгва като свободен човек…
— А ние не искаме това — каза тя спокойно, напълно невъзмутима, съвсем променена след изблика си отпреди малко.
Томи пак повиши глас. Мъчеше се да надвика кучешкия лай.