— Доста ще се разтърсите, като ударите водата — обясни той и се настани на седалката пред едно колело и лост.
Времето течеше, нищо не се случваше. След това трясък отвън. Тишина… Още някакъв звук, този път по-тих, и лодката набра скорост, пое надолу по една релса под трийсетградусов ъгъл. Ускори се. След това няколко секунди тишина, докато лодката падаше свободно към водната повърхност.
Удариха се с носа надолу, полетяха напред, но коланите ги спряха. Цялата спасителна лодка потъна под повърхността и после пак изскочи като коркова тапа.
Кормчията бутна лоста, моторът забръмча и потеглиха.
— Лотар, добре ли си? — попита Софи.
Свалиха си ремъците от челата.
— Добре съм — отвърна той.
— Раната?
— Не се е отворила.
Морето се вълнуваше, кръглата лодка се бореше с вълните. Удряше се в гребените и храбро катереше талазите, килваше се и като цяло им се струваше ужасяващо неустойчива. Но моторът работеше равномерно и след четиридесетминутно пътуване водата се успокои. Бяха навлезли в Елба.
Стържещ звук под краката им, лодката докосваше дъното.
— Не мога по-нататък. От тук нататък сте сами — каза кормчията иззад командното табло.
Прегазиха през водата. Излязоха на сушата, стъпваха върху камъни и дънери. Стигнаха до път. Почти никакво движение. Поеха по него в северна посока и след няколко километра стигнаха до малко селце, тук-таме по някоя къща.
— Чакайте тук — нареди Йенс. — Аз ще намеря кола.
Софи и Лотар се скриха в горичка край пътя. Задишаха по-свободно.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— Боли ме — усмихна се той леко.
— Защо си толкова усмихнат?
— У дома съм си — отвърна той.
— Ами добре дошъл тогава.
— Благодаря.
— Няма да оставаме в Германия — продължи тя.
— Няма значение. Просто се радвам, че пак съм тук.
Тя се вгледа в него за момент. Лотар беше невероятен. И тя твърде често си го помисляше, без да го изрече на глас. Сега реши да му го каже.
— Невероятен си.
Той сведе очи. Усмивката помръкна.
— Благодаря ти — промълви.
Тя го погледна.
— Важно е да го знаеш.
Бриз през листата на дърветата над тях.
— Благодаря ти — повтори той.
— Няма за какво да ми благодариш.
— Не знам как иначе да отговоря.
Лицето му се проясни. Това беше естественото му състояние, тя вече го знаеше. А скоро щеше да го накара да помръкне, отново.
— Когато ви открихме в Маями… — започна тя. — Полицията беше там.
Той не я разбра.
— И?
— И Хектор — каза тя.
Светлината у Лотар изчезна.
— Какво е правел там?
— Търсел те е — каза Софи.
Той прочете истината в очите й.
— И полицията е разбрала, че е там?
— Да…
Лотар се досети.
— Ти си се обадила? В полицията.
— Да — въздъхна тя.
Той се замисли, забил поглед в земята.
— Какво ще стане сега? — попита накрая.
— Вероятно ще го изпратят в Швеция, там тече разследване на убийство.
— Ще влезе ли в затвора?
— Най-вероятно — призна Софи.
Лотар потъна в размисъл.
— За какво мислиш? — престраши се тя.
— Не знам.
— Опитай.
Той се поколеба, накрая отрони:
— Все едно и също… Неопределеност; и едното, и другото; всичко и нищо… Би трябвало да съм бесен.
Тя мълчеше.
— Може би така е най-добре — продължи той неубедително. — Татко да плати за престъпленията си.
Само че звучеше кухо, Лотар сам не си вярваше. Прогони тези мисли, затърси истината в себе си. Намери я, гласът му се промени — по-ясен, по-звънък.
— Все ми се струва, че той ме чака някъде…
Бръмчене от приближаващ автомобил. Спря насред пътя. Йенс им махна да дойдат.
— Хайде, Лотар. — Тя му помогна да се изправи. Раната на корема го болеше. Показа й, че е добре, преди да го е попитала.
Поеха на север, към Швеция, към Стокхолм.
35
Лешек чакаше, облегнат на покрива на колата под наем пред залата за пристигащи на летище „Арланда“. Арон мина през стъклените врати, следван от братята Идалго и най-отзад Леви Ханула. Ръкостискане, тихо представяне.
Тръгнаха към Стокхолм. На задната седалка беше доста тясно — двама пълни перуанци и един твърде широк финландец.
— Соня? — попита Арон, който седеше отпред.