— Отивам да обядвам — повтори шофьорът.
— Млъквай — изсъска Томи и се подпря на отворената врата, за да се вдигне по-нависоко.
Сега вече виждаше добре. Забеляза Софи Бринкман. Беше в далечния край, вървеше към „Библиотексгатан“. Еди си проправяше път към нея, без да се крие.
Опасенията на Томи се потвърдиха…
Проклет предател… Проклет Брут… Проклет Юда…
Проклетият шибан Еди Буман.
„Библиотексгатан“ е пешеходна улица. Софи спря пред една витрина, смаяна от нескопосността му. Той препускаше подире й, без дори да се опитва да се поприкрие. А по този начин й беше почти невъзможно да му се измъкне. Еди Буман… Майлс беше казал, че така му е името.
Тя продължи напред, той поддържаше дистанция от двайсетина метра. Софи зави надясно, пресече „Бирйер Ярлсгатан“ и се скри в метростанцията, смеси се с множеството, слезе с ескалатора до перона. Софи чакаше влакчето и се озърташе. Той стоеше недалеч и я гледаше. Тя се мъчеше да разбере мотивите му. Може би изобщо нямаше такива. Мотрисата пристигна с бучене и спря със скърцащи спирачки. Вратите се отвориха. Тя се качи и се настани на седалка, обърната назад към вагоните.
Звънна камбанка, женски глас съобщи по високоговорителя, че вратите се затварят. Влакът се разтресе и набра скорост през тунела. Йенс изникна от нищото и седна до нея.
— Видя ли го? — попита я.
— Да, следи ме от „Нормалмсторг“, във вагона е.
— Въоръжен е. Знаеш ли кой е?
— Да, полицай е, работи за Томи. Казва се Еди Буман. Снимах го на летището последния път, като идвах…
Видяха го в дъното на вагона, държеше се за ръкохватката и леко се поклащаше.
— Какво иска?
— Не знам — прошепна тя.
— Изобщо не се крие.
— Това не е случайност — отвърна тя.
Той тръгна към тях; широки рамене, къса коса, целенасочена походка. Тънко яке, което не успяваше да скрие служебното оръжие на колана му. Йенс се изправи, за да го пресрещне. Йенс беше десет сантиметра по-висок, малко по-широк и препречи пътя на Еди.
— Мога ли да ви помогна? — спря го.
— Искам да говоря със Софи — каза Еди.
Йенс го изгледа.
— Носиш оръжие.
— Полицай съм.
— За какво ти е да говориш със Софи?
— Тя е в опасност.
— Каква опасност?
— Ще й кажа лично.
— Сам ли си?
— Да.
Йенс го измери с поглед.
— Не прави резки движения — нареди.
Еди кимна.
— Окей — каза тихо.
Йенс седна до Софи. Еди — срещу тях. Той погледна Софи, Йенс и накрая часовника си. Влакът летеше в мрака.
— Виждали сме се — обърна се към Софи. Не беше обещаващо начало.
Тя не отговори. Той се държеше по-различно от миналия път. Въпреки че срещата на летището беше съвсем кратка, тя бе усетила нещо друго… огромна несигурност, страх, мрак, всичко това скрито зад фалшива самоувереност. Сега нямаше и следа от това, беше заменено от… Тя се опита да разбере какво е, може би противоположното… Отвореност.
Влакът започна да намалява скоростта преди следващата станция.
— Имаме само няколко секунди — прошепна мъжът срещу нея, загледан в мрака през прозореца, сякаш претегляше всяка дума, която изрича. — Стой далеч от Майлс Ингмаршон. Гледай винаги да си сред хора… При най-малката грешна стъпка, ще си изпатиш. Казвам го като приятел. Защитавам те, доколкото мога.
Той говореше бързо и тихо. Тя се опитваше да го разбере.
Стигнаха „Т-сентрален“, на перона гъмжеше от народ. Влакът спря рязко.
— Защитата е от две страни — продължи той. — В момента за теб и за станалото пишат статия…
Вратите се отвориха. Пътниците слизаха. Други се качваха.
— Това ще те предпази. Не се страхувай, но никога не оставай сама — натърти той.
Сигнал предупреди, че вратите се затварят. Еди се изправи и изскочи навън в последния момент.
Влакът потегли. Еди Буман изчезна сред морето от хора навън. Всичко беше станало твърде бързо. Тя се мъчеше да разбере смисъла на казаното.
Влакът набра скорост през тъмния тунел.
— Боже господи — прошепна тя. — Той ще съсипе всичко…
Трета част
38
Еди се прибра у дома. В апартамента беше тихо. Той затвори вратата, свали си обувките и якето, махна кобура с пистолета от колана, остави го на масичката в антрето. Отиде в кухнята. Ударът с палката в главата беше унищожителен. Онези, които се строполяват при първия удар, обикновено го правят от страх. Целият организъм на Еди обаче беше свикнал с насилието, затова той издържа. Само че загуби равновесие — всичко друго би било физически невъзможно. Даже съумя да се извърти, да замахне с юмрук. Не улучи.