Томи Янсон отново надигна палката; Еди се опита да се предпази; улучи го по ръката. Нещо се счупи. Томи използваше класиката. Добрата стара полицейска палка. Железен прът, увит в бяла гума. Като сопа. Животозастрашаваща. Половин метър дълга. Психолога, така я наричаха едно време някои стари ченгета…
Томи използваше захват с две ръце, бейзболен. Биваше го. Ударите следваха един след друг. Предизвикваха ужасяваща, неописуема, парализираща болка. Еди изведнъж осъзна, че стои превит одве и гледа пода. Сякаш цялата тази проклета зверска болка го беше вцепенила. Вече беше смлян от бой. Но се държеше на крака… Напълно напразно.
— Предай се, по дяволите — изсъска Томи и стовари върху тила му четири тежки удара.
Настъпи мрак.
Еди се събуди в странна поза. Седнал, с изпънати ръце. Стаята беше тъмна, щорите свалени, завесите спуснати. Намираше се в собствения си хол. Седеше на пода, върху дюшека от леглото си. Едната ръка — хваната с белезници за верига, провесена от тавана; на нея поставяше боксовата круша. Болката в тази ръка беше убийствена. Явно беше счупена…
Отне му няколко секунди да се осъзнае. Еди присви очи.
Томи седеше в сумрака, на стол срещу него. Стискаше пистолет в дясната ръка. В другата държеше телефона на Еди. Носеше гумени ръкавици.
Еди виждаше двойно, не можеше да фокусира погледа си. Главата го цепеше. Гадеше му се, най-вече от болка. Беше гол.
— Каква ти е паролата? — Томи размаха телефона на Еди.
От ъгълчето на устата се точеше слюнка. Еди се изплю.
— Еди? Паролата?
Той повърна; не отговори.
— Какво й каза? — попита Томи.
Еди се мъчеше да се съсредоточи.
— Качи се с нея на метрото. Срещнали сте се, казал си й нещо? — продължи Томи. — Може би сте говорили още в Прага?
Омразата пламна у Еди, когато погледна началника си.
Томи се изправи, бързо отиде при Еди, притисна дулото до главата му.
Не беше страшно, почувства Еди. Томи притискаше черепа с всички сили, все едно така щеше да го уплаши… Но се получи точно обратното.
Томи прибра оръжието в кобура, извади от джоба си сгъваем нож, показа му острието — тънко, черно и дълго. Еди се взря в него.
Това вече беше лошо…
Томи решително заби ножа в корема му. Еди изкрещя, пое си въздух.
— Прага? — прошепна Томи.
Свободната ръка на Еди удари Томи в главата. Ударът беше тежък. Томи падна, изпълзя по-надалеч от Еди, изправи се. Сега го гледаше, мислеше, преценяваше… Нападение с ножа. Улучи бузата на Еди, заби се под окото и се спря в горния венец. Мъчение… Томи го извади. Нова атака, няколко мушвания в гърдите. Томи се насъскваше сам, пазеше се да не влезе в обсега на Еди; разгорещен и замаян от властта си над него. Действаше бързо с малкото острие; забиваше го в ребрата, понякога в нещо меко. Накрая разсече плътта около дясното зърно на Еди. Еди изкрещя. Томи го зашлеви.
— Млъквай…
Томи се дръпна, дишаше учестено, гледаше Еди с крива усмивка. Усещането контролът да е изцяло негов…
— Прага? — попита отново, прехапа долната си устна.
Еди дишаше тежко и трудно. Болката го пронизваше навсякъде, от устата му се стичаше слюнка, от раните — кръв…
— Нищо — прошепна.
— Грешен отговор.
Томи нападна отново, дългият остър метал, дълбоките изгарящи дупки навсякъде. Еди страдаше жестоко. Томи се смееше — висок, писклив смях. Въртеше се страхливо и предпазливо около Еди, държеше се на безопасно разстояние. Еди се мъчеше да се предпази, но нямаше как. Томи — зад него; заби острието в гърба му, в рамото, във врата. Еди нямаше сили да пищи повече. Стана равнодушен към болката. Пак повърна.
— Прага? — попита Томи, все със същия тон.
— Нищо не видях в Прага — процеди Еди, от устата му течеше плюнка и повръщано.
Томи заби ножа в меките тъкани между рамото и врата, няколко пъти. После в трицепса на свободната ръка на Еди.
— Моля те, спри — отрони Еди безсилно.
Ритник в тила, още един. Бяха силни и агресивни. Томи отново се завъртя около Еди и застана пред него, заоглежда го, опиянен от себе си.
Еди със сведена глава, едната ръка изпъната към тавана, другата наранена и безжизнена, кръв навсякъде.
— Прага?
— Нищо — прошепна Еди.
Ритник в лицето, главата отскочи назад. Още един, нещо се счупи, от носа шурна кръв.
— Шубето ли те хвана в Прага? — продължи Томи.