Сега вече онова чувство се пробуди. Че всичко става както го иска, че ще победи…
Томи запали двигателя, радиото се включи, Елвис Пресли пееше Amazing Grace.
Тупане на малки лапички.
Еди отвори очи. Клепачите — тежки. Светът — блед и размазан. Не знаеше откога седи така. Тихо мяукане откъм вратата; Мани дойде и се погали в стената. Котаракът гледаше Еди с бакърените си очи, опашката беше навирена, козината проблясваше в полумрака. Мани беше хубав. Еди го обичаше…
Еди вдигна очи към ръката си. Кръвта изтичаше на струйка от китката му. Заедно с живота. Не му оставаше много време… Нямаше с какво да превърже раната… Смъртта стоеше до него и чакаше търпеливо.
— Ела, момче — прошепна той едва-едва.
Мани го изгледа, след това дойде до дюшека, скокна леко отгоре, но се държеше на разстояние от Еди, гледаше го въпросително, може би се чудеше какво го е прихванало, та виси така странно насред хола, целият окървавен и нарязан…
— Ела… — шепнеше Еди.
Мани направи няколко предпазливи крачки по мекия дюшек, спря пред Еди, протегна предните си крака и започна да си остри ноктите в дюшека, повтори го няколко пъти и с двете предни лапи, протегна се и изсъска.
— Ела, Мани…
Гласът на Еди едва се чуваше. Усещаше, че е на път да припадне; отново. Постепенната кръвозагуба изпиваше силите му, кислородът не му достигаше… Едва дишаше. Органите взеха да викат за помощ, не разбираха какво става…
Котаракът приключи с остренето на ноктите, направи още няколко крачки към господаря си. Когато се докоснаха и Еди почувства топлината на Мани, котаракът замърка. Еди вдигна свободната си, но наранена ръка, потупа леко котарака. Той се погали в него… Беше меко. Беше приятно. Мани понечи да си отиде… Еди нямаше време за размисъл.
Хвана котарака за врата. Стисна го с всичка сила. Мани се бореше, Еди го притисна между краката си, животното се мъчеше да се освободи. Пръстите около врата. Стискаше с все сила. Мани изпадна в паника. Съскаше и дереше ръката на Еди. Виеше умолително, за да накара Еди да престане, извиваше се, дереше, бореше се за живота си… Еди затвори очи. Събра смелост, изви врата на животното, чу се изхрущяване.
Котката не помръдваше. Тялото се отпусна, все още топло…
Кръвта на Еди изтичаше, секундите до загубата на съзнание и смъртта минаваха бързо. Нямаше време за колебание. Той нави опашката на котарака около дланта си, притисна главата на Мани между краката си. Задърпа с последните си капки сила. Отначало не стана нищо. Еди дръпна по-силно. Нещо се строши във врата на Мани. Опашката и част от козината се отделиха от тялото.
Кожухът в ръката му беше топъл, мек и крехък. Достатъчно дълъг за целта. Той се надигна на немощните си крака, които едва го държаха, хвана се за веригата, която висеше от тавана. Нави котешката кожа около ръката си, точно където кървеше най-силно, хвана опашката на Мани със зъби… и дръпна с все сила. Кървенето спря. Той направи още един стегнат възел около ръката си. После се строполи. Увисна на веригата. Нямаше сила за нищо повече…
Еди гледаше одраното тяло, което доскоро принадлежеше на неговия котарак. Силата на Еди беше разкъсала сънната артерия на Мани. Кръвта още течеше от трупа на животното. Единствено инстинктът за оцеляване водеше Еди, когато той се протегна, притисна артерията на котката към лицето си и засмука кръвта. По-рядка от човешката… но все пак кръв.
Той се огледа — празен и разкъсан от ударите с ножа. С котешка кръв около устата… И Мани в краката му…
Еди заплака. Тресеше се. Плачът заля всичко.
Влакът се плъзгаше по релсите. Вечерното слънце вдигаше златистозелена мараня. Огряваше вагона, огряваше нея.
Качила крака на отсрещната седалка, Каролине преглеждаше лични имейли и есемеси.