Еди Буман й беше писал вчера, три пъти; тя прати всичко в кошчето. Беше пратил и файл. Тя понечи да изтрие и него. Но за миг се поколеба. Решението да трие всичко от него се сблъска с любопитството. Файл — това вече е друго нещо…
Каролине отвори съобщението. Отвори се снимка. Не беше ясна. Много хора на някаква улица. Тя се вгледа, предположи, че е правена на „Библиотексгатан“, позна по общата атмосфера и витрините на магазините…
Еди беше добавил и текст. Тя се срещна с прокурор и Т. Я. днес.
Тя можеше да е само една — Софи Бринкман. Каролине я погледна. Беше вдясно на снимката, малко над златната рамка, отразена във витрина, в профил. Еди я беше снимал отдалеч. Каролине увеличи. Софи Бринкман се размаза.
Обзе я любопитство. Забрави яда си към Еди. Замениха го въпросите. Какво правеше Софи тук, в Стокхолм? И с Томи? И прокурор? Не така беше описал ситуацията Еди, точно обратното.
Каролине намери мейлите от Еди, които беше изтрила. Съобщенията бяха кратки и сбити. Едно привлече интереса й. Еди беше писал, че Хектор бил заловен от полицията някъде извън Швеция. Томи говорил на английски по телефона…
Някой стоеше до нея. Каролине вдигна очи. Нисичката кондукторка гледаше неодобрително обувките на Каролине върху отсрещната седалка.
— Извинете — смути се Каролине, свали си краката, показа билета.
— Няма страшно — сви рамене кондукторката и си отиде.
Каролине пак се загледа в телефона си, в снимката на Софи на „Библиотексгатан“… Набра номера на Еди. Нямаше сигнал. Телефонът му беше изключен… Мъртъв.
У дома, на кухненската маса, на компютъра си, Каролине се зае да рови и търси по каналите, до които имаше достъп чрез сървърите на вестника. Нищо. Никакъв Хектор Гусман, никаква Софи Бринкман. Обади се в ареста, отказаха да отговарят на въпроси. Обади се в полицията.
— Хектор Гусман, да… Х-Е-К-Т-О-Р…
И от там не получи отговор. Пак опита да се свърже с Еди. Мълчание.
Каролине размишляваше, проследи събитията назад във времето… Хектор е бил екстрадиран от неизвестна страна, така пишеше в имейла от Еди. Тя провери в гранична полиция. Нищо.
Толкоз за прозрачните институции.
Еди… къде си?
Потърси го в социалните мрежи. Никакъв Еди Буман никъде. Каролине използва журналистическите канали. В закона за личните данни имаше изключение за журналисти — нищо особено, освен че й даваше достъп до бази данни, от които можеше да сглоби по-цялостна картина за даден човек. Семейство и близки, професия, доходи, адрес, социален статус, участие в акционерни дружества…
Еди й беше казал, че няма семейство, няма приятели… Явно беше вярно. Тя намери мъртъв баща и майка, живееща на север, в Сундсвал. Никакви братя и сестри.
Майката на Еди се казваше Сусане, гласът й беше дрезгав, рязък, груб и завален.
— Защо?
— Вие сте му майка.
Сусане изсумтя.
— Майка? Еди е възрастен човек, аз си имам мой живот. Не му трябва майка.
Каролине чу как жената дърпа от цигарата.
— Кога се чухте последно?
— Коя си пък ти?
— Приятелка.
Сусане замълча, сякаш не знаеше какво значи това.
— Не съм говорила с Еди от няколко години…
Тя се изкашля право в слушалката.
— И това не ме прави лоша майка, ако това си мислиш.
Жената затвори.
Каролине се облегна назад на кухненския стол. Изпрати есемес на Еди. Обади ми се. Отвори пощата си, отговори на последния му имейл.
Обади ми се.
Далечен звук. Но Еди позна какво свири съседката на флейтата си — Форе. Красива… погребална музика. Той се замисли как иска да протече погребението му. Може би с тази мелодия? Кой ще присъства? Навярно неколцина колеги, онези, с които си кимваха в трапезарията. Някой от миналото? Старо приятелче от хулиганските години? Майка му? Дали тя би дошла? Не, няма. Може би някой от приемните родители…
Устата на Еди беше суха, кожата също, всичко. Дишането му беше свистящо и повърхностно. Зрението лошо, размазано и двойно. Трепереше от студ и искаше просто да заспи. Но знаеше, че сънят означава смърт. Ако сега се отпуснеше, повече нямаше да се събуди. А би било толкова приятно… само за няколко минути. Да прекрати борбата да си държи очите отворени. Еди пробва, отпусна клепачи, само за секунда. Чувството за освобождение беше като експлозия. Наслада сред цялата тази мъка; просто трябваше да й се отдаде. Да се остави на съня, който да отмие цялата болка и ужас. Да се понесе…
Всичко стана компактно.