Еди отвори очи. Осъзна, че е изгубен, че се предава… Че пътят към смъртта е отворен пред него, неизбежен… А най-лошото беше ясното убеждение, че в другия край не го чака нищо. Еди го знаеше. Винаги го е знаел. Въпреки жалките опити сам да се убеди, че отвъд ще го посрещнат роднини и приятели, изпълнени с обич и доброта; че в мига на смъртта ще получи осенение за смисъла на живота. Само дето представата за едно голямо празно нищо винаги надделяваше. Той просто щеше да умре, всичко щеше да свърши.
Кръвозагуба… недостиг на кислород. Студът го разяждаше, органите се бореха истерично да поддържат тялото му живо. Той се отпускаше, малко по малко, изплъзваше се от живота. Виждаше родителите си, бяха млади. Стояха пред него, но той не можеше да ги стигне. Викаше, но никой не чуваше. Еди пропадаше през невидими етажи.
Мракът го обгърна. От сега нататък тя щеше да властва. Вечната нощ… Той не искаше да остава сам… Викаше, но никой не го чуваше.
Мрак, пълен мрак…
Внезапно чувството се разсея. Еди усети, че някой седи до него. Рикард Егнел. На същата възраст, както когато Еди го уби. Светъл перчем, весело изражение. Но сякаш беше по-възрастен… зрял.
— Здравей — прошепна Еди. Радваше се да го види.
Рикард се усмихна дружелюбно.
Той стопли сърцето на Еди с двете си ръце. У него се пробуди искрица живот.
— Благодаря — промълви Еди.
Рикард не казваше нищо, само се усмихваше.
Друг звук; звънецът на пътната врата. Някой му звънеше. Еди се опита да извика, но не можа да издаде и звук, дори не успя да отвори уста. Звъненето престана. Замести го тропане, няколко пъти едно след друго, след това пак звънецът. Еди просто седеше, неподвижен, неспособен.
— Еди?
Женски глас… Каролине.
Каролине викаше през отвора за писмата. Почака, надзърна вътре. Антре, масичка, обувки, якета.
— Еди! Тук ли си?
Тишина. Далечна миризма. Лоша миризма. Кисело, застояло. Припомни си, че при срещите им той винаги ухаеше хубаво. Обръщаше специално внимание. Беше много чист. Значи, апартаментът му не би трябвало да мирише така. Тя пусна капака на отвора. Той изтрещя.
Каролине заслиза по стълбите. Погледна часовника си. Ранна сутрин, телефонната централа сигурно вече беше отворила. Набра номера на полицейското управление.
— Търся Еди Буман.
Телефонистът защрака по клавиатура.
— Инспектор Буман е в болнични.
— Откога е в болнични?
— Не мога да ви отговоря.
— Просто погледнете на екрана.
— Гледам.
— Кога ще се върне на работа?
— И това не мога да ви кажа.
Каролине излезе на улицата, вдигна очи към фасадата, прецени кой трябва да е прозорецът на Еди.
— Благодаря за услужливостта — изсъска тя и затвори.
Еди, Еди, Еди, къде си се дянал?
Вятърът развя косата й, няколко косъма влязоха в устата. Тя ги отметна с пръст. Чувството, което я обхвана, беше силно. Това… не знаеше какво е, но беше лошо. Енергията беше тъмна. Усещаше нещо нередно… И някъде, дълбоко в емоциите й — смътно чувство, че някой я моли за помощ…
Каролине извади телефона от джоба на якето, погледна дисплея, поколеба се, след това набра номера на баща си.
Той отговори на осмия сигнал, като съобщи не своето име, а името на къщата, в която живееше; превзет френски акцент.
— Здравей, татко.
— Миличка, здравей! — зарадва се той.
— Какво правиш? — попита тя.
— Закусваме на терасата.
Ние, тоест баща й и някоя жена, която Каролине никога не е срещала. Идваха и си отиваха, горе-долу на всеки две години.
— Денят е прекрасен, Каролине. Защо не дойдеш?
Тя почти го виждаше — Хорас Берйер на каменната веранда в къщата в Био, красивата гледка, далечното море. Къси панталони, разкопчана риза, онези дебели слънчеви очила от седемдесетте години; жилав, въпреки своите 75 години.
— Не днес — отвърна тя.
— Но скоро?
— Да, не е изключено.
— Как е моето сърце? — попита той.
— Добре съм — отвърна тя.
— Това, за което говорихме последния път — продължи той. — Какво беше?
— Морал и здрав разум — припомни му тя.
— Ти пишеше статия, не знаеше как да подходиш… Накрая получи ли се?
— Общо взето.
— Чудесно — похвали я.
Тя го чу как отпива от чашата си.
— Какво те мъчи, Каролине?
— Всичко — започна тя.
— Всичко? — прекъсна я Хорас.