Томи се опита да въздъхне. Вдиша треперливо наполовина, повече не можа.
Животът на Еди висеше на косъм.
Линейката си пробиваше път през стокхолмските задръствания. Каролине седеше отзад при него. Парамедиците го вързаха към всички машинарии, които им хрумнаха.
Каролине не отместваше поглед от дисплея на ЕКГ-то. Сърцето биеше слабо, безсилно, почти незабележимо. Тя очакваше права линия всеки миг, очакваше Еди да се предаде. Но той се държеше, с каква сила — тя не знаеше.
Еди Буман…
Каролине се изправи, подпираше се на тавана, с три крачки стигна до Еди. Хвана го за ръка. Вълните на дисплея станаха една идея по-високи, милиметър може би. Пак беше нещо…
На входа на спешното отделение ги чакаше болничният персонал. Хукнаха с носилката на Еди към операционната. Каролине остана сама. Излезе навън, спря се. Стоеше на тротоара, опитваше се да осъзнае на какво стана свидетел току-що. Чак не й се вярваше…
Но Еди беше жив… И в момента беше абсолютно безпомощен… Тя не можеше да се обади в полицията, беше изключено. Но той се нуждаеше от защита.
Рей беше фотограф, често работеха заедно. Нямаше близки, нямаше усложнения.
— Просто трябва да стоиш при него — обясни Каролине по телефона. — Да го пазиш. Ще си покажеш документите. Дръж се като журналист, не като фотограф. Бъди досаден, настъпателен, накарай полицаите и другите да схванат, че си журналист. Не напускай мястото си. А ако се наложи, гледай някой друг да го заеме…
— Какво точно става? — попита фотографът.
— Не можеш ли да го направиш, без да задаваш въпроси, Рей?
— Ами… хубаво.
Голямата сграда на болницата се извисяваше над нея. За момент не беше сигурна накъде да тръгне. Пак вятър, едновременно хладен и лятно топъл. Слънцето, което грееше, ароматите на лятото. Всичко би трябвало да е светло и приятно, а в действителност беше мрачно.
Бягай, казваше й едно гласче. И тя искаше да избяга, далеч от всичко това…
Само че не можеше.
39
В Чехия беше още по-топло. Такси до Централна гара; Томи извади пистолета от шкафчето, където го беше оставил. Влезе в един магазин за спортни стоки, купи тъмен анцуг, маратонки и шапка с козирка.
Отиде в хотела, легна на кревата, впери очи в тавана, пропъди спомена за Моника и момичетата…
Звуци от всички страни. Тихи звуци. Коли по паважа навън, хора в движение, музика от далечно заведение. Шумът намаляваше постепенно с напредването на времето. Накрая дотолкова утихна, че звуците се смесиха, превърнаха се в един-единствен дълъг тон. Томи заспа.
Секунда след това алармата му зазвъня. Беше сънувал, че пропада. Томи замига. За секунда не знаеше къде се намира.
Все още нощ. Той се надигна, леглото изскърца. Разтърка наболата си брада, погледна часовника. Делото в Стокхолм щеше да започне след девет чàса. След девет часа Софи Бринкман щеше да бъде мъртва. Също и Майлс Ингмаршон.
Пистолетът във вътрешния джоб на анцуга. Шапката на главата. Асансьорът до долу.
Томи отвори картата и тръгна по червената линия на Еди. Тръгна през Стария град, като оглеждаше фасадите, търсеше точния цвят, търсеше орела. Прекоси площада, обиколи всички малки улички. Река Вълтава течеше под него в мрака, докато минаваше по Карловия мост към Мала Страна. Качи се до посолството, където Еди, изглежда, беше обикалял доста.
Ето я статуята на Исус. Томи се вторачи в нея. Исус си беше там и изглеждаше също толкова напушен, колкото и предния път.
Той тръгна обратно по маршрута на Еди, оглеждаше се, търсеше…
И изведнъж просто го видя. Блестеше на матовата светлина от уличната лампа като Светия граал. Златният орел. Той сравни другите цветове със снимката, разположението на прозорците… Това беше фасадата, това беше къщата.
Томи се завъртя, огледа отсрещната сграда. Еди навярно е снимал от там… разколебал се е… хванало го е шубето. Е, вече беше мъртъв… кръвта му изтече. Задникът Еди Буман лежеше като смрадливо парче месо в собствения си апартамент.
Пак провери картата. Апартаментът им се намираше едва на няколко пресечки от посолството. Не им се налагаше да се движат по улиците повече от разумното.
Той намери надолу по улицата подходящо място, откъдето да наблюдава входа.
40
Ограничителната лента на вратата на Еди беше синьо-бяла. Каролине я смъкна и бутна поставеното временно на мястото на разбитата врата парче шперплат. Беше четири часът сутринта, когато тя влезе за втори път в апартамента му.