Няколко секунди стоя сред тишината и просто чувстваше. След това се зае с търсенето. Не знаеше какво точно търси. Нещо… Каролине започна от кухнята, методично и усърдно прерови всеки шкаф, всяко чекмедже. Хладилника, фризера, килера. Провери спалнята, отиде в банята. Шишенцата с одеколони и афтършейв бяха старателно подредени на лавичка. Тя ги помириса; единият, „Кристиан Диор“, беше съвсем накрая — любимият на Еди…
Образът на Еди Буман изникна пред очите й, не заради материалните вещи, а заради обстановката. Начина, по който беше избрал да води живота си. Каролине виждаше човек, който държи на реда, който създава уют чрез внимателно обмислени естетични решения. Но всичко беше предпазливо, сякаш се е опитвал да скрие от околните това свое желание. В дома му имаше нещо красиво. В него самия имаше нещо красиво…
Тя стигна до хола. Ограничителна лента. Дюшекът, кръвта, веригата от тавана. Красивото в дома на Еди — унищожено завинаги…
Каролине въздъхна, за да прогони неприятното усещане.
Обзе я чувство на безнадеждност. Тъкмо смяташе да си тръгне, когато я спряха стъпки на площадката. Приближаваха. Два сутрешни вестника паднаха в антрето през дупката във вратата. Тупнаха на пода в краката й.
Пред очите й се избистри друга картина. Кухнята…
Еди й беше дал надраскана страница от вестник… На стената бяха облегнати две хартиени чанти, пълни с вестници за рециклиране. Не си беше направила труда да погледне в тях. Сега обаче преобърна първата торба и вестниците паднаха на пода.
Тя седна и се зае да прелиства всеки един от тях страница по страница. Мина шест вестника, докато на една страница не попадна на множество бележки с черен флумастер. Размисли, догадки, дати и доста текстове, които Каролине не успя да разчете… Но едно име изпъкваше, беше написано малко над Хектор.
… Пия Ландгрен.
Редакцията на вестника беше пуста, като се изключи спортният отдел, където светеше лампа.
Каролине седна пред компютъра, потърси Пия Ландгрен, не намери нищо. Разшири търсенето, използва всички възможни канали, отново. Нито следа от Пия Ландгрен.
Каролине беше уморена. Физически, душевно… уморена. Реши за малко да остави всичко… погледът й се разфокусира, съзнанието й мина в стендбай режим.
Защо е бил тук?
Въпросът дойде от само себе си. Досега не си го беше задавала. Защо Хектор Гусман е бил в Швеция? Вероятно защото някъде другаде са го издирвали. Но преди това? Той е живял тук, в Стокхолм, в продължение на години. Защо? Дали Пия Ландгрен не е била негова съпруга, приятелка? Сестра?… Майка?
Тя с изненада установи, че е захапала флумастера.
Приятелка?, надраска на едно листче.
Каролине извади цялата информация, която имаше за Гусман, колкото и оскъдна да беше тя. Не откри нищо… Разшири търсенето още повече.
Испания… Там трябваше да провери. Познаваше един човек там…
Каролине издърпа чекмеджето на бюрото и извади кутията, в която държеше визитни картички. Доста над триста броя. Спомни си жената, с която се запозна на една конференция преди пет години. Онази от Мадрид, журналистката от „Ел Паис“…
Каролине започна да търси из визитните картички. Накрая я намери. Клаудия…
Каролине написа имейл. Припомни на Клаудия коя е, къде се бяха запознали, обясни, че се нуждае от извлечение от испанския регистър за Хектор Гусман, роден в Малага или Марбея, в момента около четиридесетгодишен, знаеше само това. И бързаше.
Позвъни на фотографа, който бдеше над Еди.
— Състоянието му е непроменено, така каза докторът. Тук съм. Пазя го — успокои я Рей.
Сънените й колеги започнаха да пристигат в редакцията.
Софи стоеше пред огледалото в банята и се молеше на Господ. След това прегърна Лотар в антрето. Йенс дойде при нея.
— Къде ще ходиш? — пошегува се той.
Тя се усмихна безрадостно, той също. Усмивките им бързо помръкнаха. Той я прегърна.
— Ще те чакаме тук. Направи каквото трябва и си ела.
Главата й на гърдите му. Чу бавното биене на сърцето му. Искаше да остане така, да не ходи никъде.
Петнайсет минути по-късно седеше на задната седалка в едно такси. Тумас, адвокатът, беше до нея. Той приказваше нещо, тя не го слушаше. Сърцето й биеше бързо, беше й зле. Пътуването до съда беше мъчение. Стокхолм не приличаше на себе си, градът й се виждаше мрачен и заплашителен. Тя искаше да избяга. Всичко наоколо представляваше суров, сив страх.