— Нека ти е под ръка — каза тя, сви наляво по „Сибюлегатан“ и пое нагоре към „Валхалавеген“. Хектор погледна синята карта.
— Какво да я правя?
— Ще се качиш на автобус.
Той понечи да възрази.
— Бъди готов да слезеш от колата — нареди тя, погледна в огледалото за обратно виждане и зави надясно по „Валхалавеген“.
Движението беше натоварено. Соня посочи към автобусната спирка пред тях:
— Автобус номер едно, качи се. Седни възможно най-назад.
— Сам ли ще бъда? — изненада се той.
— Не, и аз ще се кача на автобуса.
Соня отби край тротоара.
— Сега — кимна.
Хектор отвори вратата, слезе. Соня продължи нататък.
Той отиде до спирката. Няколко души чакаха. Усещането беше странно. Никога досега не беше чакал автобус. Картата в ръката, малкият пистолет в джоба на сакото, движението пред тях, мирисът на бензин сред лятната горещина. Хектор се огледа. Прободе го усещане за самота.
Дългият син автобус се показа иззад ъгъла с „Юнгфрюгатан“, на табелата над шофьора светеше голяма единица.
Гумите се тръкнаха в бордюра, преди да спрат. Хидравликата спусна автобуса надолу, вратите се отвориха. Хектор се качи заедно с останалите от средната врата. Наблюдаваше как другите пътници прокарват картите си върху четеца. Той направи същото, нещо изпиука — явно се беше справил.
Хектор тръгна към задната част на автобуса, който през това време потегли. Единична седалка далеч назад, той отиде и седна до прозореца.
Соня седеше отпред. Хектор не беше забелязал кога се е качила. Сигурно е слязла от колата по-нататък. Погледът му се насочи през прозореца, към зелените дървета по протежение на улицата. Загледа се в колите под тях. Волвото с братята се появи. Забави скорост, застана зад автобуса. Далеч напред виждаше колата, с която той самият беше дошъл дотук, сега зад волана седеше Леви.
Всичко вървеше по план. Всички тези хора се грижеха за него, пазеха го, той не го заслужаваше. Носеше се през съществуването като котка с девет живота. И ги губеше един след друг с бързи темпове.
При „Фелтьоверщен“ автобусът пак спря. Някои слязоха, качиха се други. Отпред, при шофьора, някакъв мъж имаше затруднения с картата. Беше възрастен, много спретнат. Помогнаха му, той пъхна лявата си ръка в джоба на сакото и тръгна назад към Хектор. Соня се изправи зад мъжа и го последва, прошепна нещо в ухото му. Той извади ръката от джоба. Вдигна леко и двете си длани, за да покаже, че не е въоръжен.
Това навярно бе последният човек, когото Хектор очакваше да срещне в този автобус, при това тук и сега. Никога не го беше виждал на живо. Изглеждаше по-стар, отколкото си го представяше.
Мъжът, който вървеше към него, беше убил баща му и брат му, беше отвлякъл сина му. Беше пратил Хектор в кома и си беше присвоил цялата му организация и богатство. Той беше изворът на всички злини… Ралф Ханке.
43
Колата на Михаил летеше по калдъръмената улица, не се отделяше от двете линейки пред тях. Алберт се плъзгаше на задната седалка, мъчеше се да се задържи за дръжката, прозорецът до него беше отворен, в колата духаше.
Михаил шофираше умело и бързо, непрекъснато сменяше скоростите. Двигателят ту ревеше, ту мъркаше.
— Може да има още стрелци. — Михаил се наведе към жабката, отвори я, извади пистолет и го подаде на Алберт.
Алберт забеляза, че ръцете на Михаил са целите в засъхналата кръв на Майлс и Сана. Разгледа оръжието; заредено.
— В болницата няма да се отделяш от мен и ще гледаме да сме близо до Майлс и Сана. При най-малкото подозрение стреляме.
Михаил изпревари някаква кола на една твърде тясна уличка. Направо се качи на тротоара, натисна клаксона. Пак слезе на шосето.
— Съгласен ли си? — попита.
— Да — заяви Алберт.
Михаил го погледна в огледалото.
— Сигурен ли си?
— Да — кимна Алберт и стисна пистолета. — Живи ли са?
— Не знам — въздъхна Михаил. — Но като гледам как бързат линейките, нека се надяваме на най-доброто.
Алберт се опита да се съсредоточи върху ситуацията, за да не изгуби себе си. Погледна през отворения прозорец широкото небе над сградите. Днес беше високо, така поне го усещаше, твърде голямо, сякаш не ги пазеше… Нищо не ги пазеше. Майлс и Сана може би бяха мъртви. Също и мама… Само Михаил ли му оставаше?
Криволичеха през Прага, не се отделяха от линейките по пътя към болницата.
Михаил спря, отвори инвалидния стол, Алберт се изтласка навън, сложи пистолета в скута си, покри го с някаква блуза. Отправиха се към входа на болницата.