По бузите на Алберт се стичаха сълзи. Михаил ги видя. Алберт ги избърса припряно.
— Хвани пистолета, момче, носи утеха — каза му Михаил.
44
Синият автобус се бавеше в натоварения стокхолмски трафик.
Хектор го гледаше. Ралф Ханке, безупречно облечен, риза, костюм. Седеше от другата страна на пътеката и се опитваше да създава впечатление за спокойствие и непукизъм. Само че не беше спокоен. Въздухът около германския индустриалец трептеше от напрежение и подозрителност. Очите му непрекъснато шареха, сякаш се опитваше да следи всичко, навсякъде.
Соня седеше до него с пистолета в ръка. Готова да го застреля на мига.
— Слушам те — въздъхна Хектор неохотно.
— Преди няколко дни научих, че си тук. Планирахме да те освободим. Но твоите хора ни изпревариха… Моят камион ви спаси на моста.
— Какво искаш? Какво правиш тук?
— Помогни ми да премахна дон Игнасио.
— Няма начин — сряза го Хектор.
Автобусът се движеше бавно по „Вертавеген“. Ралф Ханке хвърли бърз поглед през прозореца зад Хектор.
— Нуждаеш се от мен, Хектор, ако наистина искаш да си върнеш изгубеното. Подозирам, че това е целта ти.
— Най-естествената ми цел в момента е да извадя пистолета и да ти пръсна главата. Също и най-приятната… Кажи ми защо да не го направя.
— Той държи синовете ни — каза Ралф.
— Моля?
— И моят син е при него, Кристиан.
Хектор мълчеше.
— Игнасио отвлече сина ми, дясната ми ръка. Също и голяма част от бизнеса и контактите ми, присвои си ги. Както направи и с теб, Хектор.
Хектор се беше вторачил в Ралф Ханке, усети се, поклати глава. Устните му се разтеглиха в усмивка, съвсем неволно. Усмивката премина в смях. Силен. Хектор наведе глава, стисна основата на носа си с палец и показалец, не можеше да спре да се смее.
Ралф гледаше право напред; изправен гръб, неодобрителен поглед.
Хектор се мъчеше да овладее смеха, който прииждаше на вълни. Сам не знаеше на какво се смее. Е, да, преди всичко, че Ралф Ханке е бил прецакан. Но не беше само това. Всички мисли и чувства, които го спохождаха, му се струваха комични. Току-що го бяха измъкнали от дело за убийство, носеше перука и фалшиви мустаци като някакъв клоун. И Ралф Ханке седеше при него в автобус в Стокхолм и го молеше за помощ. Само дето не беше забавно. Сюрреалистично може би… но не и забавно, ни най-малко.
Хектор погледна Ралф Ханке. Усмивката му изчезна, замени я мрак, черен, нощен, пълен мрак.
— Моят син не е при Игнасио, вече не — проговори Хектор. — Разкарал си се напразно, Ралф Ханке. Надявам се Игнасио скоро да пререже гърлото на твоето момче и да го хвърли на животните.
— Къде е? — попита Ралф. — Синът ти, Лотар?
— Не е там.
— Знаеш ли къде е Кристиан? — попита Ралф предпазливо.
Хектор не отговори. Ралф поглади едната си вежда с върха на показалеца.
— Игнасио Рамирес е наш общ враг. Можем да работим заедно — предложи той отново.
— Как? — усъмни се Хектор.
— Ще го премахнем. Чисто и просто.
— И после?
— Ти ще оставиш Кристиан жив, ще ми позволиш да го изведа от Колумбия, да го върна у дома. Организацията на Игнасио не ме интересува, твоя е.
Хектор поклати глава.
— Не…
— Игнасио няма да се откаже, докато не очисти и двама ни.
Хектор сви рамене, нямаше какво повече да каже по въпроса. Беше приключен. След малко попита Ралф:
— Какво си въобразяваше? Че можеш просто да дойдеш да си поговорим и веднага ще стане твоето?
Ралф обмисли въпроса, отвори уста да отговори. Но се отказа.
Двамата мъже пътуваха в мълчание. Автобусът спря на спирка на „Вертавеген“.
Ралф Ханке стана, остави визитна картичка на Соня, без да я поглежда.
— Ще съм наблизо, поне още малко. И ще говоря с вас, ако решите.
Ралф слезе. Автобусът потегли.
Хектор размишляваше. Соня чакаше.
— Нито дума на никого за това — прошепна й. — Нито на Арон, нито на Лешек… на никого.
Софи се събуди, надигна се рязко и си удари главата в нещо метално.
Пълен мрак; усети, че устата, ръцете и краката й са вързани. Напрегна очи в тъмнината. Лъч светлина зад нея. Софи надзърна през малкия процеп в облегалката, видя купето на автомобила. Навън се виждаше нещо, което напомняше на голям паркинг, осветен, метални колчета навсякъде; видя покривите на други коли, паркирани плътно една до друга. Равномерно бучене под нея, чувство, че всичко се люшка бавно… Лодка, кораб… Ферибот.
Софи започна да рита вратата на багажника. Обувките й се удариха в нещо твърдо. Вдигна се голям шум. Софи повтори движението няколко пъти.