— Нова самоличност… Нов живот — промълви Хектор.
— Открих сина ти, майка му, които си крил толкова години — продължи Ралф. — Открих и други… Който реши, ще открие и Софи Бринкман.
Ралф се изправи.
— Стига толкова за Бринкман, стига толкова по този въпрос. Тук сме по друга работа. Трябва да обмислиш какво искаш и какво ти е нужно, за да ми помогнеш да си върна сина. Ще започнем оттам.
Ралф си отиде.
Хектор се загледа подире му. Нима Ралф Ханке беше станал човечен? Беше длъжен да провери.
— С нас има още една жена, докарахме я с хеликоптера — подвикна Хектор и Ралф спря.
— Е?
— Може би трябва да я хвърлим зад борда.
Ралф изгледа Хектор.
— Тук не правим такива неща.
Той се прибра в яхтата. Хектор се опитваше да разбере.
47
Еди се заши сам.
Седеше скрит до подпората на моста Лилйехолм долу край „Хорнстулс Странд“. Шиеше разкъсаната плът там, където зашитите рани се бяха разтворили. Нагълта още болкоуспокоителни, изправи се, целият свят се люшна; силите му свършваха. Закрачи несигурно. Криеше се от всичко и всички. Оглеждаше се за полицейски коли. Подозираше, че го издирват.
По-нагоре, на „Хорнсбрюксгатан“, се намираше голямата сграда от червени тухли, където се помещаваше библиотеката.
Той намери свободен компютър, отвори имейла си. Каролине му беше писала… няколко пъти.
Еди прочете писмата от първото до последното. Започна да му се изяснява. В един момент Каролине е оставила всички други занимания в опит да се свърже с него. Изпратила е пожарна и бърза помощ в апартамента му, спасила му е живота. Разбрала е за процеса срещу Хектор Гусман.
Еди продължи да чете.
Освобождаването на Гусман, отвличането на Софи, качването на Каролине на ферибота за Хелзинки.
И повече нищо.
Еди потърси разписанието на фериботите до Финландия. Ако хванеше самолет, щеше да я изпревари.
Еди взе болкоуспокоителни, изправи се. Тръгна към гишето с възможно най-стабилна походка.
Дългокосата библиотекарка се поколеба, когато той я помоли да използва телефона й. Стори му се, че никой никога не е отправял подобна молба към нея. Камо ли пък мъж с раздрано лице. Това сякаш разклати съществуването й. Като избягваше да го поглежда, тя поклати глава и продължи да сканира книгите от купчината до нея.
Но Еди трябваше да се обади…
Взе една книга от купчината. Обложката беше тъмна. Снимката на автора на задната корица беше мрачна.
Той реши да рискува.
— Никой не умее да ме накара да се чувствам по-самотен от този тип.
Еди показа книгата.
Библиотекарката най-после го погледна, поотпусна се леко.
— Вярно е, но по хубав начин, не мислите ли?
Еди кимна.
— Да, по хубав начин.
Тя погледна книгата в ръката му, след това за момент и лицето му.
— Ами онези писма от затвора? — На лицето й се изписа вълнение.
— Да, невероятни — съгласи се Еди и остави книгата.
Тя се усмихна леко, раните по лицето на Еди вече не играеха такава роля. Жената се наведе под тезгяха, извади мобилния си телефон от дамската чанта.
Бинго…
— Заповядайте — прошепна му.
Той се усмихна признателно, отдалечи се на няколко метра, поръча такси, което да го чака пред библиотеката. След това набра номера на полицията. Долепи телефона до ухото си.
Отговори му телефонистка от централата.
— Екипа, който се занимава с бягството от стокхолмския съд, ако обичате — помоли Еди.
Няколко сигнала. Обади се разследващ полицай, Еди не знаеше кой.
— Хектор Гусман се намира на ферибот към Хелзинки — съобщи Еди и затвори.
Библиотекарката грейна в усмивка като сбръчкано слънце и вдигна палец, когато той й върна телефона.
Еди излезе на улицата. Таксито пристигна. Болката го прониза, докато се наместваше на задната седалка.
Каза на шофьора името на своята улица, само че четири номера по-напред.
След петнайсет минути таксито стигна квартала му, подмина неговия вход. Еди се опита да види дали нещо е различно. Дали Томи не е изпратил някого на пост.
Беше направил точно това. Паркирано волво, едно ченге четеше вестник зад волана.
— Продължете още малко напред, завийте надясно ей там — помоли Еди.
Шофьорът зави. Таксито спря зад сградата. Еди плати с откраднатите пари.
Мирис на люляк и дива череша, вкус на кръв в устата, висока температура, която изгаряше тялото му, докато Еди вървеше към прозореца на мазето, което се намираше до пералнята. Той изрита стъклото, разчисти парчетата с обувка. Но не успя да махне всички. Докато се опитваше да се вмъкне вътре, си разряза рамото, скъса си ризата, още кръв… Закатери се по стълбите. Силите му бяха на привършване. Парче шперплат, заковано върху остатъците от вратата, ограничителна лента. Той ги махна, влезе, закуца по коридора. Техническите лица от полицията си бяха свършили работата в хола. Останките на Мани ги нямаше…