Между двата планински зъбера изведнъж блясва ярка звезда слънце. Чудя се дали, когато свърши бдението ми, хората ще са научили отговорите на тези въпроси.
Небето се разклаща, после си възвръща равновесието и…
Гледам на изток, към равнината, където кацнахме. Равнината и планините в дъното й потъват, сякаш това е Атлантида: плод на илюзия, създадена от движението на звездите. Падаме безкрайно дълго през черното небе Джеръм, аз и тъмната ракета.
„Нърва-К“ се държа безупречно. Няколко минути кръжихме, за да си пробием път с топлината през различните слоеве замръзнали газове и да намерим нещо стабилно, където да кацнем. Бяхме забулени в парите от кондензацията на летливите газове, които вряха и кипяха под нас. Намирахме се в мека и фосфоресцираща бяла мъгла, осветена от водния пламък.
Под извития край на устройството за кацане забелязахме черна влажна повърхност. Внимателно, много внимателно започнах да спускам ракетата, докато не опряхме в повърхността.
Около един час проверявахме дали всичко в ракетата е наред и се приготвяхме да излезем навън. Но кой щеше да е пръв? Въпросът не беше маловажен. За голяма част от бъдещата космическа история Плутон щеше да си остане последният и най-предният пост в Слънчевата система, така че славата на първия човек, стъпил на тази планета, сигурно щеше да се запази завинаги.
Хвърлихме ези-тура и Джеръм спечели. Заради завъртането на една монета името на Джеръм щеше да стои на първо място в учебниците по история. Спомням си какво усилие ми струваше да се усмихна! Ще ми се и сега да можех да го направя. Докато вървяхме към шлюза, Джеръм се смееше и говореше за мраморни статуи.
В това има ирония, ако сте от хората, на които допада иронията.
Завинтвах шлема на главата си, когато чух в шлемофона, че Джеръм сипе ругатни. Набързо прекъснах списъка, по който ги изброяваше, и го последвах навън.
Един поглед ми стигаше.
Черната мокра кал под ракетата се оказа мръсен лед, лед с вода, който се е смесил произволно с по-леки газове и с обикновени скали. Топлината от „Нърва-К“ го беше стопила. Скалите в леда бяха потънали, потънал беше и летателният ни апарат, така че след повторно замръзване на водата ледът бе стигнал до половината на корпуса. Ракетата ни беше здраво замръзнала.
Можехме да извършим известни проучвания, преди да направим опит да помръднем ракетата. Когато се свързахме със Сами, той ни посъветва да постъпим точно така. Но Сами се намираше в кораба, с който можеше да се върне на Земята, докато ние бяхме тук, долу, и апаратът ни беше изкалян с леда на един чужд свят.
Обзе ни ужас. Ако не успеехме да се измъкнем, с нас беше свършено. Добре го знаехме.
Чудно ми е защо не мога да си припомня чувството на страх…
Имаше само един изход. Апаратът ни беше пригоден да се движи по планетата, затова вместо с подпори завършваше с широк конус. С половин тяга можеше да се постигне ефект на сцепление, което е по-сигурно и по-евтино от това да се управлява апаратът като балистична ракета. Когато апаратът е потъвал, под него сигурно е останал несъбрал се газ, така че двигателят е останал заобиколен от въздушен мехур.
Можехме да си проправим път чрез топене.
Уверявам ви, че извършихме всичко особено внимателно — така, както подхожда на двама души, уплашени до смърт. Температурата в двигателя се повишаваше убийствено бавно. По време на полет се проявява ефектът от охлаждащата среда, когато студеното водородно гориво минава през реактора. Но сега не можехме да го постигнем. И все пак около двигателя беше страшно студено. Тези два фактора можеха да компенсират липсата на охлаждане или пък…
Изведнъж стрелките върху скалите полудяха. Невероятната разлика в температурите явно беше повредила нещо. Джеръм включи амортисьорите, но промяна не последва. Може би амортисьорите се бяха стопили. Може би някъде връзките бяха разхлабени. Или пък съпротивленията се бяха превърнали в проводници при наличието на такъв студ. Може би реакторът… Но това вече няма значение.
Чудно ми е защо не мога да си припомня чувството на страх.
Слънчева светлина…
И чувство на някакъв унес, на нереалност. Отново съм в съзнание. Над същите тъмни планини изгряват все същите съзвездия.
Нещо тежко ме побутва. Усещам как ме натиска по гърба и краката. Какво ли е? Защо не ме е страх?