— Госпожо Боу-чампс — изрича полицаят. Взирам се в него. Чакам. — Това, което направихте, е безотговорно и глупаво…
— Къде е Сам? Всичко наред ли е с него?
Полицаят кимва.
— Самюел е добре. Той ще отлети за Париж.
— Какво? — Гласът ми излиза като грачене от стегнатото ми гърло.
— Да, още днес.
Болката прерязва като нож корема ми. Обгръщам тялото си с ръце, опитвайки се да се предпазя от нея.
— Моля ви, не го изпращайте по този начин. Позволете ми, моля ви, да го видя.
Жената ми подава пластмасова чаша с вода. Иска ми се да отблъсна ръката ѝ, но отпивам малка глътка от водата.
— Както ви казах — продължава полицаят, без да обръща внимание на молбите ми, — възможно е заради вчерашната си постъпка да си навлечете много неприятности.
Поглеждам го в очите.
— Съжалявам… Бях объркана. Не бях в състояние да мисля нормално.
Думите на проститутката за лудницата звучат в ушите ми.
— Безспорно. — Полицаят изважда пакет цигари и предлага цигара на жената в бялата престилка. Тя клати глава. — Ще ви оставя да продължите с въпросите. — Той се обляга назад на стола и пушейки, ни гледа, сякаш сме участнички в телевизионно предаване.
— Госпожо Боу-чампс. — Жената вдига вежди. — Защо се опитахте да пресечете границата със Самюел? Бяхте предупредена, че не трябва да напускате къщата си, освен ако не уведомите полицая, който пазеше пред нея.
— Съжалявам. След като узнах, че родителите на Сам искат да си го върнат, изпаднах в паника. Не искам да го изгубя. — Гърлото ми се свива болезнено. Преставам да мисля за Сам и си поемам дълбоко въздух. Казвам си, че трябва да дишам бавно.
— Загрижени сме за душевното ви състояние, госпожо Боу-чампс. Известно ни е, че съпругът ви е оказал натиск върху вас и не ви е позволил да уведомите властите за Самюел. Напрежението, на което сте била изложена толкова дълго време, вероятно се е отразило пагубно на душевното ви здраве. Искаме да се уверим, че сте достатъчно стабилна, за да можете да се върнете у дома.
— У дома? — Объркана съм. — Имате предвид в Париж? — Сърцето ми се разтуптява от мисълта, че ще бъда близо до Сам и Жан-Люк.
— Не. — Жената се прокашля и поглежда към полицая. — Нямам предвид в Париж, госпожо Боу-чампс. Имам предвид в дома ви в Санта Крус.
Сърцето ми се свива.
Полицаят изтръсква цигарата си в пепелника и ме поглежда изпод гъстите си вежди.
— Трябва да останете в Калифорния и да се съгласите да се срещате веднъж седмично с психиатър.
— Искате да кажете, че не мога да напусна страната…
— Страната — прекъсва ме той и ме поглежда гневно, — която ви е приела и ви дава подслон през последните девет години. Не, не можете да я напуснете.
— Вероятно някой ден ще можете да се върнете във Франция — отбелязва по-любезно жената. — Това не означава, че завинаги ще ви бъде забранено да пътувате. Просто трябва да останете тук, докато се уверим, че сте приели факта, че Самюел не е ваш син.
Петдесет и осма глава
Сам
Калифорния, 17 юли 1953 година
Огромната жена с косматите ръце ми говори с противния си глас:
— Самюел, трябва да хапнеш нещо. Може да дойдеш с нас в столовата и да си избереш нещо за ядене.
Иска ми се да я зашлевя по треперещите бузи.
— Кога ще мога да се видя с мама? — питам отново.
Жената издишва шумно.
— Вече ти казахме. По-добре ще бъде да не се срещаш с нея, преди да заминеш.
Свивам и отпускам пръстите на ръцете си под масата, правейки усилия да не заплача.
— Никъде няма да замина. Искам да се видя с мама!
— Моля те, Самюел, бъди разумен.
Повече не съм в състояние да се сдържам. Скачам от стола, а юмрукът ми излита напред и попада върху отпуснатата уста на жената. Усещам, че съм се задъхал, сякаш току-що съм участвал в състезание по бягане. Ударих следователката. Дали и аз ще отида в затвора?
Стоя прав. Чакам.
Мъжът пристъпва към мен и ме хваща за ръката. Прекалено съм уплашен, за да я издърпам. Той ме повежда по коридора. Сърцето ми бие силно. Какво ще направят с мен?
Мъжът ме въвежда в малка стая, в която има една бяла маса и два сиви стола.
— Ще останеш тук, докато се успокоиш. — Той пуска ръката ми, освобождавайки я от здравата си хватка, излиза от стаята и заключва вратата.
Подминавам столовете, сядам на пода по средата на стаята и подпирам брадичката си на свитите си колене. Няма да плача. Повече няма да плача. Плаках и пищях, докато отвеждаха мама. Помня, че извиках: „Тя не е направила нищо лошо!“. Те ми казаха, че по-късно ще разбера, но аз никога няма да разбера.