Коремът ме присвива и червата ми къркорят. Последното нещо, което изядох, беше шоколадът предишната вечер. Не ядох от купата с корнфлейкс, която ми дадоха сутринта, но бях много жаден и изпих чашата с мляко. Иска ми се да бяхме стигнали до Мексико. Много съм уморен и главата ми е замаяна. Затварям очи и опирам лицето си на коленете си. Усещам как миглите ми докосват кожата ми. Става ми приятно и продължавам да отварям и да затварям очи.
Някакъв шум ме събужда. Това е ключът, който се превърта в ключалката. Следователите влизат в стаята. Мъжът все още е сърдит, а жената е тъжна.
— Самюел, разбираме, че си много гневен. — Гласът на жената е сладникав. — Прощавам ти за това, че ме удари. Знам, че по този начин даде израз на гнева и объркването си…
— Въпреки всичко — прекъсва я мъжът, — ако го направиш още веднъж, няма да ти се размине.
— Хайде да отидем да обядваме. — Гласът на жената е престорено бодър.
— Тръгвай, момче — подканя ме мъжът, след като вижда, че не помръдвам.
— Кога ще мога да се видя с мама? — питам за пореден път.
Мъжът и жената се споглеждат. Мъжът вдига вежди, протяга ръка към мен, хваща ме за лакътя и ме изправя.
Завеждат ме в столовата, където хората чакат на опашка, за да си изберат храна.
— Можеш да си вземеш каквото искаш.
Когато стигам до касата, върху таблата ми няма нищо. Няма да ям, макар че стомахът ми е празен. Те намират една свободна маса и тримата сядаме на нея. Усещам, че хората се взират в нас, а когато погледна към тях, извръщат очи.
— Превърнахме се в бавачки — прошепва мъжът на жената. — В момента работя върху един случай и нямам време за подобни глупости.
— Шшт. — Жената го поглежда с ъгълчето на окото си.
Обзалагам се обаче, че той искаше да чуя думите му. Мрази ме. Усещам го.
Жената слага пред мен чиния с пържени картофи, отваря една кутия кока-кола, пъха сламката в нея и я плъзга по масата към мен. Вземам един картоф. Жената ми се усмихва и аз го връщам обратно в чинията. Не докосвам кока-колата. Тя захапва сандвича си и от него изхвърчава кетчуп.
— Самюел, нека да започнем отначало. — Жената преглъща залъка и ме поглежда. — Нещата между нас не тръгнаха добре. Знам, че ти е тежко. Може да се обадим на психоложката, която разговаря с теб, и да я попитаме дали има нещо против да се срещнете отново. Искаш ли? — добавя и ми се усмихва, сякаш ми е поднесла подарък.
Чудя се как е възможно да е толкова тъпа. Явно няма намерение да си затвори голямата уста.
— Майка ти и баща ти са постъпили правилно, като са те довели в Америка. Но след пристигането си е трябвало да уведомят властите. Ако го бяха направили, може би щяхме да намерим истинските ти родители и да спестим на всички болката.
— Не ми пука! Радвам се, че не са го направили. Искам да се видя с мама. — Прокарвам пръсти през косата си, защото се страхувам, че може отново да я ударя. — Искам да се прибера у дома.
— Самюел, трябва да разбереш, че домът ти не е там, където си мислиш.
Запушвам си ушите с ръце, за да не ги чувам. Това обаче е невъзможно. Мъжът говори високо.
— Самюел, истинските ти родители имат право да се срещнат с теб. Ти си техен син. Майка ти се е отказала от теб, защото е била принудена да го направи. Искаш ли да се запознаеш с нея?
— Не! Тя не е истинската ми майка. Мразя я. — Вдигам очи и го поглеждам гневно.
— Самюел. — Жената се ококорва. — Не бива да казваш това. Тя е страдала толкова много.
— Мразя я. Иска ми се да е мъртва. — Усещам, че хората се обръщат на столовете си и поглеждат към нас.
— Не знаеш какво говориш. — Бузите на жената са станали яркочервени. — Разстроен си.
Не мога да се въздържа. По лицето ми се стичат сълзи. Гърдите ме болят, докато се опитвам да ги спра. Въздухът не ми стига.
— Трябва да тръгваме. — Мъжът се изправя и премята ръка през раменете ми. Това ме кара да се чувствам така, сякаш съм в капан. Не мога да се отдръпна от него и гърдите ми се повдигат и спадат толкова бързо, че сякаш се давя.
Петдесет и девета глава
Сара
Париж, 17 юли 1953 година
Дълбоко в себе си Сара винаги е била сигурна, че детето ѝ е живо. Майките усещат тези неща.
Моментът, в който сложи бебето си в ръцете на железничаря, остана запечатан в съзнанието ѝ. Представяше си отново и отново формата на белега върху лицето му и го заключваше в паметта си. Когато мъжът прегърна Самюел, тя видя, че на лявата му ръка имаше палец и още един пръст. Знаеше, че той ще се грижи за сина ѝ и че както беше казал равинът в метрото, господ ще го пази. Знаеше, че ще го намери. Просто не предполагаше, че ще ѝ е нужно толкова много време.