Сара се обръща на другата страна и намества главата си върху възглавницата, но е прекалено развълнувана, за да заспи. Утре е денят, за който не смееше да се надява, че някога ще настъпи. Във вените ѝ препуска радост — емоция, която ѝ е трудно да разпознае, осъзнавайки, че през последните девет години е била вцепенена и се е преструвала, че живее. За първи път, откакто се отказа от Самюел, се чувства жива. Признателна е за това, че е жива.
— Благодаря ти, господи — шепне във възглавницата.
Той, разбира се, вече не е бебе. Вече е деветгодишен и съдейки по снимките, които им показаха, е красиво момче. Докато се взираше в снимките, Сара разпозна погледа на баща си в тъмните, умни и искрящи от любопитство очи на Самюел и нежния нос на майка си. Също като Давид беше вдигнал гордо брадичката си. Не намери прилика единствено със себе си.
Сара си дава сметка, че няма да бъде лесно. Самюел не говори френски и трябва да намерят начин, по който да общуват помежду си, но връзката между тях не би трябвало да зависи от езика. Тя се чуди за пореден път каква е връзката на семейство Бошан със сина ѝ. Тази мисъл ѝ е неприятна. Разсъжденията върху отношенията, установени от Самюел с хората, които той приема за свои родители, я изпълват с безпокойство. Най-непоносима от всичко е мисълта, че детето ѝ обича друга жена, смятайки, че тя е негова майка. Силата на тази връзка я ужасява. Предпочита да си представя, че той е по-близък с мъжа, отколкото с жената. За нея подобно предположение е логично, защото мъжът взе Самюел. Може би жената дори не е искала да приеме чуждо дете. Това би обяснило факта, че никога не е говорила на Самюел на френски — на майчиния си език. Как е възможно да не му е пяла песните, които е научила от майка си, когато е била в прегръдките ѝ?
Достатъчно. Трябва да престане да разбутва миналото и да започне да планира следващия етап. Психологът им каза, че за шест месеца Самюел би трябвало да се научи да говори свободно френски, ако се придържат към метода на потапянето, което означава, че трябва да общуват с него единствено на френски, без да прибягват към превод на първия му език. Тя не може да се застави да го нарече „роден език“. Самюел никога не трябва да преминава на английски, макар че дори и да иска, няма да може да го прави, защото няма да му бъде позволено да поддържа връзка дори и с писма с хората, които са го отгледали.
Сара прекара деня в суетене. Приготви му стаята и избра храна, каквато според нея обичат деветгодишните момчета. Първо омеси и изпече халах, като добави стафиди, за да бъде хлябът по-вкусен. После купи голяма торба с картофи, защото една нейна приятелка ѝ каза, че хората в Америка ядат картофи дори и на закуска. Представяте ли си! Би могла да направи картофени палачинки за предястие, а също и гратин по дофински като гарнитура за агнешкото кибе. Или може би не бива да прекалява с картофите? За десерт е избрала ябълков сладкиш с мед. Обикновено използва рецептата за посрещане на новата година, но иска да го приготви сега, за да отбележи новото начало, при което разкаянието и опрощението ще вървят ръка за ръка. Няма търпение майката, бащата и синът да седнат да се хранят заедно и да разрежат хляба. Това е всичко, което иска, и сърцето ѝ се разтуптява от радостното предчувствие.
Давид се обръща с гръб към нея в съня си. Сара го прегръща и заравя глава във врата му.
— Буден ли си? — прошепва.
— Не — измърморва той.
Тя лежи, обзета от безпокойство. Давид се обръща към нея и я хваща за ръката под завивката.
— Всичко ще бъде наред, нали, Давид?
— Синът ни си идва у дома, Сара. Отново ще бъдем в състояние да живеем.
— Иска ми се… Иска ми се да не бяха осъдили Бошан на две години затвор. Според мен това е много жестоко. Той наистина спаси живота на Сам.
— Знам. Но решението не зависеше от нас. А и не трябва да забравяме, че го е крил от нас през всичките тези години.
Сара стиска ръката му.
— Да, знам. Помниш ли деня, в който Самюел се роди?
— Нима бих могъл да забравя?
— Ти беше толкова смел — изроди го сам.
— Според мен не аз, а ти беше смела.
Сара се усмихва в тъмнината.
— Вярвах ти и бях сигурна, че знаеш какво правиш.
— Да, все пак имаше полза от това, че съм биолог, нали?
— Бях доволна, че го родих у дома, но ми беше трудно да се изнеса от апартамента веднага след раждането му. — Тя се сгушва в Давид, спомняйки се как избягаха в тайната квартира.