Двамата замълчават. Не са в състояние да говорят за следващата нощ, макар че си мислят за нея. Сара е наясно, че Давид се обвинява за това, което се случи. Той не успя да ги защити, както беше обещал. Притискаше се към нея, така както тя притискаше бебето им към гърдите си, докато военният камион, в който ги наблъскаха, препускаше в мрака по пустите улици на Париж.
— Съжалявам, Сара. Съжалявам — повтаряше Давид. Загърна я с якето си и тя знаеше, че той иска да ѝ даде всичко. Би ѝ дал и ризата си и би стоял гол, ако смяташе, че това ще ѝ помогне.
Когато пристигнаха в Дранси, преди да отделят мъжете от жените, той я стискаше здраво, без да обръща внимание на надзирателите, които го удряха с палките си. Накрая беше принудена да го помоли да я пусне.
— Остани жив — изрече. — Остани жив заради мен и Самюел.
И беше сигурна, че Давид ще остане жив.
Шейсета глава
Сам
Калифорния, 17 юли 1953 година
— Не мога да замина за Франция — казвам на жената, след като се връщаме в малката стая. — Аз към американец и не говоря френски.
— Умно момче като теб бързо ще научи езика. Азбуката е същата. — Втренчвам се в нея. — Ако ставаше дума за китайски, щеше да ти бъде много по-трудно — добавя тя. — Седни. Ще ти донеса комикси.
Правя това, което ми е казано, защото мъжът ме наблюдава. Страх ме е да остана сам с него и гледам към масата, докато жената излиза от стаята, за да не ми се налага да виждам студените му очи. Чувам обаче, че той пристъпва към мен. Заравям глава в дланите си и ми се иска жената да се върне колкото е възможно по-бързо.
— Чуй ме, момче. — Мъжът слага ръка на рамото ми. — Стегни се и престани да плачеш. Трябва да свършим работата, а ти ни затрудняваш. — Той стиска силно рамото ми и ми причинява болка. Затаявам дъх и не издавам никакъв звук.
Вратата се отваря. Издишвам и вдигам очи. Изпитвам облекчение, след като отново виждам жената, която стиска в ръце комиксите и се усмихва лъчезарно. Разстила върху масата по няколко броя от „Капитан Америка“ и „Батман и Робин“. Искам да ѝ благодаря, но думите не излизат от устата ми.
— Аз ще остана с него. — Тя се обръща към мъжа. — Отивай да си вършиш работата.
Преструвам се, че чета „Капитан Америка“, докато чакам мъжа да излезе от стаята.
— Не забравяй какво ти казах, момче — изрича той, затваряйки вратата.
Жената сяда до мен и изважда някакви документи от чантата си.
— Какво ти каза той? — пита ме, без да вдига очи от тях.
— Не знам. — Отново се преструвам, че чета комикса.
— Не съм психолог, Самюел, но би могъл да поговориш с мен. Може би това ще ти подейства успокояващо.
Клатя глава, докато гледам как една голяма сълза пада върху комикса и размазва буквите.
— Просто искам да се видя с мама.
— Самюел. — Жената въздъхва дълбоко. — С теб всичко ще бъде наред. Вече имаш истинска майка и истински баща. Би трябвало да се радваш, че скоро ще се запознаеш с тях.
— Не искам да се запозная с тях. Искам да се видя с мама. Тя скоро ли ще дойде?
— Моля те, Самюел, престани да го повтаряш.
— Името ми не е Самюел, а Сам!
— Сам е името ти в Америка, но във Франция всички ще те наричат Самюел. — Взирам се в нея. Какво има предвид? — Истинското ти име е Самюел, а във Франция не се използват кратки форми на имената. Психоложката ми каза. Проучила е въпроса. Ще ти се наложи да свикнеш с някои разлики.
— Но аз няма да замина! Казах ви, че няма да замина.
— Добре, добре. — Мисля си, че най-после е разбрала, но тя добавя: — Във Франция има много добри училища. Бързо ще си намериш нови приятели.
— Не искам нови приятели. Искам старите си приятели.
Тя слага ръка на рамото ми.
— Самюел, тази нощ ще останеш тук, а утре господин Джаксън ще те отведе във Франция.
— Не! Моля ви! Ще бъда послушен, обещавам. — Скачам от стола. — Моля ви, не ме изпращайте там.
— Шшт, шшт. — Жената се изправя и ме прегръща.
Не мога да се въздържа. Притискам главата си към големите ѝ меки гърди. Сълзите ми потичат. Този път не се опитвам да ги спра. Болката е прекалено силна. Усещам, че сополите ми капят върху дрехите ѝ.
— Поплачи си, скъпи — шепне тя, допирайки длан до тила ми. — Не дръж болката в себе си. По-добре е да я излееш, за да ти олекне.
Чувам, че вратата се отваря и нечии стъпки се приближават към мен. Човекът, който е влязъл в стаята, докосва леко ръката ми, а после я стиска силно.
— Няма да те заболи. Просто едно леко убождане.