Шейсет и първа глава
Сам
Париж, 18 юли 1953 година
Пропуснах излитането на самолета. Не се спомням и кацането. Лекарят ми направи инжекция, дори може би две инжекции — едната в стаята, а другата, преди да ме качат в самолета. Не се спомням нощта, но вероятно е имало нощ, защото сега е сутрин.
Главата ми е облегната на една мека възглавница и аз осъзнавам, че седя на голям бял стол. Стаята, в която се намирам, е синя. Вие ми се свят. Оглеждам се и виждам един мъж с кестенява коса, който е облечен с розова риза. Мъжът се взира в мен. Искам отново да отпътувам в някой друг свят. Затварям очи.
Чувам, че мъжът говори, но така, сякаш сънувам. Интонацията му е странна. Напомня ми малко на интонацията на мама — понякога думите се изкачват нагоре, вместо да слизат надолу.
— Знаем, че ти е много тежко. Самюел. Самюел. — Отварям очи и той ми подава чаша портокалов сок. — Изпий го.
Отпивам от чашата. Толкова съм жаден, че изпивам всичкия сок. Мъжът ми подава една бисквита. Отхапвам от нея. Бисквитата е маслена и е вкусна. Осъзнавам, че съм много гладен.
— Искаш ли още една бисквита? — пита ме мъжът.
Кимвам и той изважда една бисквита от хартиения плик, който държи в ръка.
Изяждам бисквитата на три залъка. Приятно е да усещаш, че има нещо в стомаха ти. Не искам да мисля за това, което ще се случи с мен, защото отново ще ми прилошее и ще започне да ми се вие свят. Поглеждам към мъжа и се чудя защо носи розова риза. Този цвят е за момичета.
Мъжът отново започва да говори:
— Истинските ти родители са страдали много и нямат търпение да се срещнат с теб. — Той носи не само розова риза, но и лилава вратовръзка.
— В Париж ли съм?
— Mais oui. Пътуването беше дълго, но сме радостни, че вече си тук. — Мъжът ми се усмихва.
— Кога ще мога да се видя с мама?
— Самюел…
— Името ми е Сам.
— Извинявай, Сам. — Той придърпва един стол към моя. — Ще направим всичко възможно, за да ти помогнем. Може ли да ти разкажа една история?
Свивам рамене.
Мъжът започва да ми разказва за някакъв тигър, който се изгубил в джунглата и бил осиновен от семейство горили, но когато споменава, че горилите е трябвало да го качват на дърветата, изгубвам връзката. Гласът му е тих и нежен и аз знам какво се опитва да направи. Това е жалко. Хубава дума. Жалък. Ето какъв е той. Следователите бяха тъпи. Този облечен с розова момичешка риза мъж е жалък.
— Сам. — Мъжът ме докосва по рамото.
— Искам отново да заспя. — Обръщам се към възглавницата, заравям глава в нея и затварям очи.
— Сам, родителите ти са дошли да се срещнат с теб.
— Мама и татко? Те са тук?
— Имам предвид френските ти родители — истинските ти родители.
— Те не са истинските ми родители. Казах ви! — Скачам от стола, но краката ми са омекнали. Сядам отново. Главата ме боли силно. Стискам я с ръце, опитвайки се да спра чукането, което отеква в нея.
Мъжът слага ръце на раменете ми. Опитвам се да отблъсна ръцете му, но не успявам да го направя. Чувствам се много слаб.
— Моля те, Сам. Трябва да се успокоиш.
— Оставете ме на мира.
— Всички трябва да положим усилия, за да оправим нещата, включително и ти, Сам. Моля те, престани да упорстваш.
— Ще ме пуснете ли да се прибера у дома?
— Ние… — Почукването на вратата не му дава възможност да довърши отговора си.
В стаята влизат един мъж и една жена.
Шейсет и втора глава
Сара
Париж, 18 юли 1953 година
— Самюел… Самюел. — Очите на Сара се насълзяват, след като поглежда към него. Тя вижда, че Самюел е плакал, но е красив, така както си го е представяла — с мека тъмна коса, гладка смугла кожа, нежен нос и тъмнокафяви очи. Иска да го изпие, подобно на изгубен в пустинята пътник, който е вървял дни наред, без да срещне вода.
Усеща, че Давид я стиска почти болезнено за ръката.
— Това е Самюел, нали? Наистина е той. — Гласът му пресеква и извръщайки очи от сина си, Сара вижда безмълвната сълза, която се стича по бузата на съпруга ѝ.
— Да, Давид. Това е Самюел.
Тя отново поглежда към сина си. Не може да повярва, че е истински.
— Самюел — промълвява. — Намерихме те.
Давид разперва ръце и пристъпва към него. Сара вижда, че Самюел се сковава и отстъпва назад към стената зад себе си. Тя протяга ръка и спира съпруга си.
— Не бързай.
Психологът, който е влязъл след тях в стаята, се прокашля.
— Нужно му е време, за да свикне с вас. Позволете ми да ви представя преводачката. Това е госпожа Демър.