— Шар-лот — промълви той в ухото ми и върху тила ми избухнаха искри.
— Ммм — измърморих.
— Тези моменти са ценни за мен.
Погалих го по гърба и се притиснах още по-силно към него.
— Когато съм потиснат и се чудя кога ще свърши тази проклета война, си мисля за теб и се чувствам… Това ми дава надежда. Изважда ме от унинието. — Жан-Люк ме целуна по главата, обви с ръка тила ми и ме придърпа към себе си. Устните му намериха моите и той прокара език по тях и ги разтвори. Усетих дъха му, докато телата ни се притискаха едно към друго.
Усетих, че някаква ръка ме потупа по рамото, и подскочих. Обърнах се.
— Документите! — Един жандармерист ме гледаше гневно.
Докато бърках в чантата си, се появи още един жандармерист и дръпна настрани Жан-Люк.
— Побързай! — Жандармеристът потупа ръката си с палката си.
Подадох му документите си с треперещи ръце. Той ги грабна от мен и ги погледна, а после вдигна очи. Очите му блестяха в тъмнината.
— Не трябва да си тук и да се държиш като курва. — Зави ми се свят. Не успях да намеря думи, с които да му отговоря. — Мога да те отведа за разпит в полицията. Какво би ми попречило?
Не знаех как да се защитя. Погледнах безпомощно към Жан-Люк. Той разговаряше с другия жандармерист.
— Какво би ми попречило? — повтори жандармеристът този път с по-висок глас.
— Все още… Все още не е настъпил полицейският час.
— Аха. — Той се засмя. — Все още. В такъв случай трябва да се прибереш бързо вкъщи, Пепеляшке. Тръгвай веднага — добави и ми върна документите.
Погледнах към Жан-Люк, но той не можеше да ме види в тъмното и все още разговаряше с другия жандармерист. Колебаех се.
— Прибирай се вкъщи, Пепеляшке. Не се притеснявай за принца си. — Уплаших се от подлата му усмивка. — Хайде, прибирай се вкъщи! Веднага!
Отдалечих се от него, а кръвта препускаше във вените ми. Не смеех да се обърна назад. Какво щяха да направят с Жан-Люк? Казах си, че те са просто жандармеристи. Не бяха от Гестапо. Какво можеха да му причинят, след като не беше направил нищо лошо? Със сигурност не можеха да го арестуват, защото се е целувал с едно момиче. Опитах се да убедя себе си, че всичко с него ще бъде наред и той отново ще ме потърси. Но в тези времена не съществуваше гаранция за каквото и да било.
На път към вкъщи влязох отново в църквата, запалих една свещ и започнах да се моля Жан-Люк да бъде освободен и да мога отново да го видя.
Осемнайсета глава
Жан-Люк
Париж, 22 април 1944 година
Ако дадеш на слабия човек власт, той веднага ще злоупотреби с нея. Жандармеристите бяха типичен пример за това. Жан-Люк изпита облекчение, след като видя, че Шарлот си тръгна, но трябваше да се справи с тях. Макар че нямаха никакво основание да го арестуват, той си даваше сметка, че ще упражнят властта си срещу него.
— Непристойно поведение! — Жандармеристът, който го беше дръпнал настрани, се изсмя. — Ако бяхме изчакали пет минути, можехме да ги арестуваме за това!
Жан-Люк извади един пакет „Житан“ от джоба на панталона си и му предложи цигара.
— Да, ако имах късмет, може би щяхте да ме арестувате за подобно провинение. Но това е Франция! Наш дълг е да се отнасяме почтително към жените си.
Атмосферата веднага се промени. Жандармеристът се засмя, докато си вземаше цигара. Жан-Люк предложи пакета на другия жандармерист, запали цигарите им със сребърната запалка, която беше наследил от баща си, и за да скрепи негласния договор за братство, също си запали цигара.
— Не можете да арестувате един човек, заради това че се забавлява. — Той замълча. — Току-що ме изписаха от болницата. Кракът ми беше счупен и имах рана на лицето. — Докосна белега. — Тя беше медицинската ми сестра.
— Чудесно! — Мъжът издуха дима към Жан-Люк. — Сигурен съм, че се е грижила добре за теб.
— Да. — Жан-Люк се засмя.
Жандармеристите също се засмяха и след като си размениха няколко шеги по адрес на жените, го освободиха. Той си погледна часовника. Оставаха само трийсет минути до началото на полицейския час — времето беше достатъчно, за да може да се прибере пеша вкъщи. Не му се искаше да се качва в метрото. Изпитваше нужда да помисли. Всъщност искаше да си мисли за Шарлот. „Шар-лот, Шар-лот“. Повтаряше нежно името ѝ наум и се чудеше с какво го привличаше това момиче. Може би с противоречията, които беше забелязал у нея: увереност, примесена с беззащитност, и наивност, примесена с храброст. Усещаше решителността ѝ, която все още не се беше проявила. Предполагаше, че е била задушавана от строгото домашно възпитание, което я е лишавало от възможността да изразява открито мислите си. Приличаше на пеперуда, която още не е излязла от пашкула и красивите ѝ крила не са се разперили. Беше изпълнена с нещо, което той усещаше, че е загубил. С надежда. С радост от живота. Долавяше ги в гласа ѝ, докато му говореше. Искаше да му ги предаде, да ги постави в недостойната му длан, очаквайки, че той ще ги приеме и ще се възползва от тях.