Имаше нещо трогателно в начина, по който Шарлот вдигаше брадичката си, докато му говореше, опитвайки се да изглежда по-уверена, отколкото беше. Той обичаше да гледа профила ѝ. Профилът ѝ беше перфектен: интелигентно чело — нито прекалено ниско, нито прекалено високо, и дълги нежни мигли, пърхащи над очите ѝ, които бяха с тъмнокафяви ириси, малко по-светли от големите ѝ зеници. Носът ѝ беше фин, може би беше прекалено издължен, за да бъде перфектен, което я правеше още по-съвършена в очите му.
Жан-Люк зави наляво по кея, поглеждайки към затворените кафенета и барове. Сега, двайсет минути преди началото на полицейския час, улицата беше пуста. Може би изкушаваше съдбата? Искаше да бъде арестуван? Искаше всичко друго, освен да се върне отново на работа в Бобини. Шансът да намери изход от ситуацията беше намалял. Беше събудил подозрението на германците и дълго време нямаше да бъде в състояние да направи нищо. Просто щеше да продължава да работи здраво. Но щеше ли да бъде възможно да го прави? Трябваше ли да го прави? Може би трябваше просто да изчезне — това щеше да бъде по-добре, отколкото да работи за Boches. Можеше да избяга в провинцията и да се опита да намери маките, които се криеха в планините. С познанията си в областта на железничарството би могъл да им помага да повреждат линиите, за да дерайлират влаковете. Но кой щеше да се грижи за майка му? Кой щеше да ѝ осигурява средствата, които щяха да ѝ бъдат необходими, за да преживява?
Не след дълго стигна до „Нотр Дам“ на Ил дьо ла Сите. Катедралата светеше в тъмнината. Нейната неподвластност на времето я правеше безразлична към войната. Помисли си, че би могъл да влезе в нея и да запали свещ, но до началото на полицейския час оставаха няколко минути, а и бездруго не харесваше гаргойлите по стените ѝ, които наблюдаваха влизащите и излизащите хора. И ги преценяваха. Продължи да върви. Тази вечер се чувстваше сам в тъмнината в този град, който преди беше негов.
Деветнайсета глава
Шарлот
Париж, 28 април 1944 година
Въздъхнах, докато наблюдавах прислужницата ни Клотилд, която стържеше едно голямо парче цвекло на масата в кухнята.
— Не въздишай така, Шарлот. — Мама се наведе, погледна под мивката и извади изпод нея един обвит във вестник пакет. — Тази вечер ще ядем месо от гълъб. Днес Пиер уби два гълъба. Замених единия за малко захар. — Тя замълча, взирайки се в мен. — Имаш нужда точно от месо от гълъб. Погледни се. Станала си още по-бледа.
Взех пакета от ръцете ѝ. В него наистина имаше мъртъв гълъб — беше цял, с главата и краката. Загънах отново гълъба с вестника и го сложих на масата пред Клотилд. Повдигаше ми се от гледката. Вероятно отново съм въздъхнала.
— Какво става, Шарлот? — Мама се намръщи.
— Нищо.
— Явно става нещо. Вече цяла седмица си разстроена.
— Разстроена съм заради войната. Повече не издържам.
— Не мислиш ли, че всички се чувстваме така? Знаеш обаче, че тя няма да продължи вечно.
— А хората, които изчезнаха? Те ще се върнат ли? Евреите, които бяха арестувани?
Клотилд вдигна очи от рендето и се вторачи в мен. Мама се намръщи още повече.
— Надявам се.
— Надяваш се? Значи не смяташ, че ще се върнат.
— Не можем да направим нищо, Шарлот.
— Какво искаш да кажеш?
— Това не зависи от нас. Би било по-добре, ако не обсъждаме този въпрос.
— Не е възможно да не го обсъждаме!
— С възрастта, Шарлот, ще разбереш, че има неща, които не можеш да промениш и по тази причина е по-добре просто да ги приемеш.
— Но ако те са несправедливи?
— Това няма никакво значение, след като не можем да ги променим.
— В такъв случай вероятно знаеш какво правят с евреите?
— Не, не знам! Просто бъди благодарна, че не си еврейка.
— А семейство Леви, които бяха наши познати? Не искаш ли да знаеш какво се е случило с тях? Дали някога ще ги видим отново? Ти беше приятелка с госпожа Леви.
— Да, двете бяхме приятелки и на мен ми е мъчно, че може би са заминали надалече.
— Но къде, мамо? Къде са заминали?
— Шарлот! Няма ли да престанеш да ми задаваш въпроси? Не знам къде са заминали!