Клотилд продължаваше да се взира в мен. Имах чувството, че искаше да каже нещо, но смяташе, че не е нейна работа.
През онази вечер, докато ядяхме супата с месото от гълъба, единствено звуците от дъвченето и преглъщането нарушаваха тишината в малката стая. Родителите ми обраха с пръсти това, което беше останало в купите им, защото нямахме хляб. Погледнах надолу към купата си — в мътния бульон плуваха малки кости — и я бутнах настрани.
Татко завъртя очи, дръпна купата към себе си, доближи я до устата си и изсърба бульона.
Преди да си легна, потърсих в стария си речник думата „колаборация“. Значението ѝ беше следното: „сътрудничество с врага нашественик; работа върху съвместен проект“. Това означаваше, че френската полиция сътрудничеше на германците, но на мен този факт ми беше известен. И докъде се простираше това сътрудничество? Доколкото можех да преценя, всички сътрудничеха на врага — може би не доброволно, но въпреки всичко го правеха: сервираха в ресторанта месо на Boches, докато те самите гладуваха, упътваха ги и се дърпаха настрани, за да им дадат път да минат.
Някои французи сътрудничеха с готовност на Boches. Те се държаха учтиво с хората, преди да извършат предателство спрямо тях, и в повечето случаи го правеха в писмена форма, защото така беше по-безопасно. Носеха се слухове за предатели и за нещата, които те бяха получили в замяна.
Веднъж с една моя приятелка видяхме как един наш съсед, когото познавахме бегло, беше застрелян в гърба, докато бягаше, след като му поискаха личната карта. Всички около нас бързаха да се приберат вкъщи със заровени в яките на дрехите си брадички. Не представляваше ли това сътрудничество? Да се правиш, че нищо не се е случило?
Що се отнасяше до жените, бях сигурна, че те не издаваха държавни тайни, нито извършваха предателства. Вероятно просто се опитваха да получат допълнителни купони за семействата си, а някои се влюбваха. Не смеех да изрека това на глас пред никого, дори пред приятелките си, но смятах, че някои от войниците са много красиви и изглеждат нормално. Веднъж един войник ми се усмихна и докато го отминавах забързано, сърцето ми се разтуптя. Не бях сигурна дали от страх, или от вълнение, че този красив мъж ми се усмихна.
Беше ни наредено от правителството да сътрудничим. Казаха ни, че трябва да помагаме на германците, за да бъде изградена една по-силна и по-обединена Европа.
Спомних си, че отидохме с татко на Шанз-Елизе, за да гледаме германските войници, докато минаваха по него. „Това е исторически момент — каза ми той. — Не бива да го пропускаме“. Някои хора посрещаха с развети знамена облечените със спретнати тъмни униформи войници, а други стояха смълчани със свити устни. Татко не носеше знаме и лицето му беше мрачно. „Трябва да бъдем много внимателни“, прошепна ми той в ухото. Взирах се в танковете, в камионите и в хората и се чудех как би трябвало да се чувствам и за какво трябва да бъда внимателна. Но това беше преди четири години и аз бях на четиринайсет. Оттогава се случиха много неща.
Двайсета глава
Жан-Люк
Париж, 29 април 1944 година
В събота вечерта Жан-Люк, който беше прекарал седмицата, работейки в Бобини, нямаше търпение да се срещне с Шарлот. Даваше си сметка, че тя се притеснява за него, и беше сигурен, че ще го чака пред сладкарница „Сторер“ в шест часа. Този път щеше да ѝ каже за намерението си да се присъедини към маките. Може би Шарлот щеше да тръгне с него. Знаеше, че тя иска да напусне германската болница и да направи нещо. Знаеше, че притежава силен дух и кураж, но още не го е осъзнала напълно. Той можеше да постигне целта си. Всичко беше постижимо, ако имаш вяра. А Шарлот му беше помогнала да си върне вярата. Беше го накарала да си спомни за времето, когато се вълнуваше от живота и се осмеляваше да храни надежди за бъдещето.
Докато пътуваше с влака към Париж, Жан-Люк допря глава до твърдия студен прозорец и се взря в нощта. Необработените ниви, по които бяха накацали птици и ровеха в пръстта, проблясваха в мрака. Добитъкът беше изчезнал — беше изяден от Boches, които обичаха стековете алангле. „Защо — питаше се той — не успяхме да защитим страната си?“ Сега тя беше разделена — брат срещу брата. Жан-Люк беше наясно, че след края на войната ще има сметки за уреждане и разбити семейства.
Шарлот беше застанала на мястото, където очакваше да я види, и се взираше в празната витрина на сладкарницата. Жан-Люк спря и нахлупи шапката над очите си, докато я наблюдаваше. Тя беше пъхнала ръце в джобовете на палтото си, то се бе извъртяло на една страна и се беше опънало върху тялото ѝ, подчертавайки тънката ѝ талия. Краката ѝ бяха боси. Дожаля му за момичетата, които вече нямаха чорапи. Мъжете поне можеха да носят панталони. Шарлот пъхна един кичур от косата си зад ухото си. Жан-Люк копнееше да го направи вместо нея. После тя извади другата си ръка от джоба си и я допря до стомаха си. Той знаеше, че винаги е гладна, и му стана жал за нея. Искаше му се да я заведе на ресторант и да я наблюдава, докато се храни. Той също беше гладен, но този път не носеше нищо. Отстъпи една крачка назад, извади портфейла от джоба си и преброи изтънелите и изтрити банкноти. Помисли си, че ако тази неделя не даде пари на майка си, двамата с Шарлот ще могат да вечерят в някоя бирария. Изпита силно вълнение. Само този път, помисли си. Жандармеристите нямаше да ги притесняват в бирарията и той щеше да бъде в състояние да поговори на спокойствие с Шарлот.