— Не съм яла маслини от… Сигурно съм била на четиринайсет или петнайсет години, когато все още ходехме през август в Прованс.
— Аз никога не съм напускал Париж. Как изглежда Прованс? — Жан-Люк напълни чашите с вино.
— Окъпан е в слънчева светлина и ако отидеш там през юни, ще видиш нивите с цъфналата лавандула. В Прованс отглеждат всичко: обърнати към изгряващото слънце слънчогледи и маслинови дървета с листа, които са сребристи отдолу.
— Някой ден ще ме заведеш ли там? — Жан-Люк поднесе чашата си към светлината, преди да вдъхне аромата на виното, а после двамата вдигнаха наздравица и очите им се срещнаха. — За пътуването ни до Прованс — промълви той.
Шарлот разклати чашата си, сякаш не беше сигурна, че идеята е добра.
— Опитай го. — Жан-Люк отпи една глътка. — Не е лошо, като се има предвид, че е домашно вино.
Докато Шарлот доближаваше чашата до устата си и отпиваше предпазливо от нея, той я наблюдаваше.
— Хубаво е. — Тя си облиза устните.
Сервитьорката се появи отново и остави чиниите пред тях, без да каже нито една дума. Докато гледаше към стичащото се от ръбовете на препечената филия сирене, Жан-Люк усети, че стомахът го присви.
Очите на Шарлот се ококориха.
— Изглежда вкусно.
— Bon appétit!
Докато Шарлот вземаше в ръце ножа и вилицата и отрязваше малко парче от сандвича, Жан-Люк я наблюдаваше. Преди да сложи залъка в устата си, тя погледна към него.
— Благодаря ти, Жан-Люк.
— За мен е удоволствие да вечеряме заедно. Иска ми се да мога да направя нещо повече за теб. След като войната свърши, ще те заведа на някое специално място.
— Това място е специално. — Шарлот отряза още едно парче от сандвича. — Прекрасно е да се яде нормална храна.
Докато тя ядеше, Жан-Люк продължаваше да я наблюдава. После Шарлот отпи още една глътка от чашата и го погледна с ъгълчето на окото си.
— Не си ли гладен?
Той се усмихна и погледна към недокоснатия си сандвич.
— В момента умът ми е зает с други неща. — Наведе се към нея. — Липсваше ми, Шарлот.
Крайчетата на устните ѝ се извиха нагоре, а очите ѝ заблестяха.
— Колко?
— Ей толкова. — Жан-Люк разпери ръце над масата, а после доближи едната си ръка до бузата ѝ. — Как мина седмицата ти?
— Усмивката ти ми липсваше всеки ден.
— И на мен ми липсваше усмивката ти. Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той замълча. — Хайде да ядем.
Двамата се хранеха мълчаливо, оценявайки вкуса на истинската храна.
— Какво е положението сега в болницата? — Жан-Люк нямаше намерение да насочва разговора в тази посока, но думите се изплъзнаха от устата му. Видя, че усмивката изчезна от лицето на Шарлот.
— Трябва да напусна. Не е редно да работя там. — Шарлот замълча. — Просто трябва да събера смелост да кажа на родителите си. — Тя се озърна тревожно, сякаш някой можеше да чуе думите ѝ.
— Не се притеснявай, никой не ни слуша. Не е нужно да се чувстваш толкова зле. В известна степен всички сме съучастници.
— Какво имаш предвид? — Шарлот сбърчи вежди.
— Позволяваме им да заграбват храната, виното, земята и домовете ни. Много е трудно, дори е невъзможно за цивилни граждани като нас да се опълчат на подобно военно присъствие. Сами не можем да направим почти нищо. — Той допълни чашата ѝ, макар че беше изпила само няколко глътки от виното.
— Да, но въпреки всичко трябва да се опитаме да направим нещо, нали?
Той кимна.
— Знаеш къде работя, нали?
— В железниците.
— Да, но знаеш ли на кое място?
— Всъщност не. Аз… Мисля, че не си ми казал.
Жан-Люк потърка очи, а после се огледа. В бирарията не бяха влезли други хора, а двамата възрастни мъже си бяха тръгнали, оставяйки момичето и момчето, които седяха далече от бара и всеки от тях се интересуваше единствено от другия. Той се наведе напред и сниши глас.
— Работя в Бобини на гарата, обслужваща Дранси — лагера, от който депортират всички евреи. — Отпи глътка от виното, избърса си устата с опакото на ръката си и продължи: — Шарлот, депортират хиляди евреи и ние не знаем къде ги изпращат.