— Какво се случва с тях? — Татко свъси вежди.
— Знам, че ги качват в конски вагони и пътуват прави. — Тонът на Жан-Люк стана по-убедителен и аз се притесних заради посоката, в която пое толкова бързо разговорът. — Виждал съм… Виждал съм перона, след като влакът е потеглил. Изглежда… изглежда ужасно.
— Какво имате предвид?
— На него са разпилени вещи… Вещи, които са принадлежали на пленниците — книги, шапки, куфари, детски играчки. Сигурно насила качват хората на влаковете…
— Детски играчки? — прекъсна го татко.
Мама се обърна към него и се намръщи.
— Знаеш, че отвеждат децата заедно с родителите им. — Тя замълча и ме погледна. — Помниш ли как преди две години отведоха цели семейства на Велодром д’Ивер?
Татко отново остави чашата си на таблата и се облегна назад в креслото. Погледнах към Жан-Люк, опитвайки се да уловя погледа му, но той беше свел надолу очи.
— Bien — проговори отново мама. — Надявам се, че зимата ще свърши скоро.
Жан-Люк вдигна очи, докато доближаваше чашата към устата си.
— Работата е ужасна. — Той постави чашата обратно в чинийката. — Не знам дали ще мога да продължавам да я върша.
Сърцето ми се разтуптя. Не ми се искаше да бъде толкова откровен — толкова прям с тях.
Татко свъси вежди.
— Какво имате предвид?
— Помагам на Boches, нали? Помагам им да депортират тези хора един господ знае къде просто защото са евреи.
— Защо? Защо според тях е престъпление да си евреин? — изрекох, опитвайки се да намаля напрежението.
Татко ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път.
— Евреите отнемат работните места на французите и се опитват да контролират икономиката ни така, както правеха в Германия.
— Не е вярно! — Жан-Люк остави чашата си на масата. Тя издрънча и кафявата течност се разплиска от нея. — Това е пропаганда.
— Откъде знаете? Политик ли сте? Разбирате ли от икономика? — Татко замълча и се взря гневно в Жан-Люк. — Вие сте просто един работник.
— Мога да различа злото, когато го видя. — Жан-Люк също погледна гневно татко.
— Наистина ли? В такъв случай какво възнамерявате да направите, младежо?
— Имам няколко идеи.
Татко изправи гръб.
— Чуйте ме, момче. — Тонът му беше решителен. — Трябва просто да продължите да работите здраво. Нямате друг избор. Нито един от нас няма друг избор.
Мама се пресегна и докосна татко по рамото, опитвайки се да го накара да се успокои.
— Така ли? — Жан-Люк погледна към мен. — Мисля, че винаги имаме друг избор. Просто понякога ни е трудно да го направим.
— Това са празни приказки. В момента нямаме друг избор. Хванати сме в капан. Но войната няма да трае вечно. Тя не върви добре за Германия. Просто трябва да продължавате да правите това, което ви казват германците.
— Така ли смятате? — Жан-Люк се изправи на крака — Смятате, че просто трябва да си затварям очите, докато те депортират и вероятно убиват хиляди наши сънародници? — Гласът му стана по-силен. — Това ли трябва да правя според вас?
Татко също се изправи на крака и лицето му почервеня.
— Достатъчно! Тонът ви не ми харесва.
Сърцето ми се сви. Жан-Люк беше отблъснал напълно родителите ми от себе си.
— А на мен не ми харесва това, което се случва. И не искам да стоя със скръстени ръце и просто да бъда благодарен, че не съм евреин. — Той замълча, а после сниши глас. — Съжалявам, че не сте съгласни с това, което казвам.
Татко се обърна с лице към Жан-Люк и изпъна назад раменете си.
— Мисля, че е по-добре да си вървите.
Сърцето ми биеше силно. Имах чувството, че то е единственият орган в тялото ми, който функционираше. Ужасена от мисълта, че това ще бъде краят и повече никога няма да видя Жан-Люк, аз също се изправих на крака. Коленете ми трепереха. Обвих с ръце врата му, страхувайки се, че ако се пусна, ще падна.
— Шарлот! — извика мама.
— Нали няма да заминеш без мен? — прошепнах бързо в ухото на Жан-Люк.
Татко сложи ръка на рамото ми и ме дръпна от него.
Наблюдавах мълчаливо Жан-Люк, докато си тръгваше. Той не беше отговорил на въпроса ми.
Двайсет и трета глава
Шарлот
Париж, 30 април 1944 година
— Повече никога няма да го видиш. Никога! Чуваш ли ме?
Взирах се в паркета, без да обръщам внимание на думите на татко. Усещах върху себе си очите на мама, които ме пронизваха в очакване да се извиня и отново да бъда добра дъщеря. Езикът ми все още беше скован в устата ми.
— Гледай ме в очите, докато ти говоря. — Татко направи една крачка към мен. Дъхът му, който лъхаше на гнили жълъди, ме отблъсна. Вероятно съм отстъпила назад, защото той направи още една крачка към мен. — Ти си едно наивно младо момиче! — Погледна ме гневно. — Той няма право да говори по този начин! За какъв се мисли, по дяволите? — Замълча и вдигна ръце. — И то в нашия дом! — Обърна се към мама. — Казах ти, че си прекалено отстъпчива. — Погледна отново към мен. — Тя няма представа какви могат да бъдат последствията от неговите думи.