— Но те отговарят на истината. — Сърцето ми биеше силно. — Той не си ги е измислил. Това, което каза, е вярно.
— Не ме интересува дали е вярно, или не. — Гласът на татко гърмеше във всекидневната. Потиснах желанието си да си запуша ушите с ръце. — В случая не става дума за това. Той няма право да говори по този начин! — Татко посегна към рамото ми. — Разбра ли ме?
Отблъснах ръката му и избягах от всекидневната. Влязох в стаята си и затръшнах вратата след себе си.
Щях да видя отново Жан-Люк. Със сигурност. Никой нямаше да може да ме спре.
Чух, че входната врата се затвори. Слава богу, татко беше излязъл от вкъщи. Но вече бе прекалено късно да догоня Жан-Люк. В корема ми се надигна паника, докато си представях, че той ще избяга при маките без мен. Как щях да го намеря?
Господи, колко мразех татко. Защо не изслуша Жан-Люк и не говори с него като с равен? Защо винаги показваше превъзходството си над всички? Нарече го „просто един работник“. Жан-Люк знаеше много повече неща от него за войната. В крайна сметка той беше там, в Дранси, в гнездото на осите, както обичаше да казва. Знаеше най-добре от всички какво се случваше, но никой не искаше да го чуе. Мама винаги заставаше на страната на татко, каквото и да кажеше той. Не знаех какво мислеше тя самата по който и да било въпрос.
Легнах на леглото и взех в ръце старото си сплескано плюшено мече. Беше ми го ушила баба, когато съм била бебе, и винаги, когато се чувствах самотна или когато родителите ми не ме разбираха, се успокоявах с познатата му форма. То беше попивало сълзите ми през годините, но пълнежът му вече беше започнал да се подава от дупката на врата му. Обичах да вадя ярките парчета плат, чудейки се откъде ги е намерила баба. През последните няколко месеца се бяха случили толкова много неща. Всичко се променяше и аз също се променях. Беше дошло време да вземам сама решенията за бъдещия си живот и да оставя детството си в миналото. Смачках мечето на топка и го пъхнах под леглото.
Вратата се отвори и на прага ѝ застана мама. Изглеждаше бледа и напрегната. Почти ми дожаля за нея.
— Успокои ли се най-после, Шарлот?
Обърнах глава към нея.
— Какво? — Замълчах, взирайки се в бръчките около устата ѝ. — Не съм аз човекът, който трябва да се успокои.
— Шарлот! Как смееш да ми говориш по този начин?
— Но е така, нали? Не аз, а татко си изпусна нервите. — Извърнах очи от нея. Всъщност не виждах смисъл да я убеждавам, че съм права.
Мама се надвеси над мен и аз си дадох сметка, че се опитваше да намери думи, с които да оправдае татко, но не исках да ги чуя. Тя седна на леглото до мен.
— Защо е невъзможно да бъдем честни в нашето семейство? — изрекох.
— Какво имаш предвид?
— Никой не иска да говори за това, което се случва. — Обърнах се с гръб към нея и сниших глас. — Просто не искаш да знаеш за тези неща, нали?
— Шарлот, това не е вярно!
— Вярно е! Предпочиташ да си заровиш главата в пясъка. — Обърнах се отново към нея и видях, че тя преглътна, хапейки долната си устна, но въпреки всичко продължих: — Трябва да бъдем по-активни и да се съпротивляваме срещу това, което се случва пред очите ни.
Мама се взираше в мен, а зениците ѝ приличаха на големи черни дупки. За първи път ѝ възразявах.
— Шарлот, ти не разбираш. — Мама вдигна ръка, сякаш се канеше да ме докосне, но аз се свих и тя отдръпна ръката си. — Още си много млада. Не си в състояние да прецениш ситуацията. — Въздъхнах дълбоко. Отново беше започнала да увърта. — Моля те, Шарлот. Трябва да отстъпиш заради баща си, а също и заради мен. Баща ти е преживял много повече, отколкото ти е известно. Може би трябваше да ти кажем за това, но… той не искаше. — Тя замълча. — Бил е само на осемнайсет години, когато са го изпратили на фронта по време на предишната война. Видял е неща, които никой не би трябвало да види. Разбрах за тях от кошмарите му. — Посегна към ръката ми. — Знаеш ли защо никога не влиза в месарницата? Някога питала ли си се каква е причината? — Поклатих глава, досещайки се за отговора. — Заради миризмата на кръв. — Мама отдръпна ръката си и разтри челото си с опакото ѝ. — Подобно на повечето от нас той смяташе, че Петен постъпи разумно, като сключи примирие с Хитлер. — Тя замълча. — Петен беше наясно какво представлява войната и постъпи така, както би трябвало да постъпи, за да ни избави от следващата война.