— Но той не ни избави от войната, нали? В момента се намираме във война.
Видях, че мама се намръщи още повече, и осъзнах, че според нея не се намирахме във война. Не участваме във войната.
— На баща ти му беше много трудно да приеме този факт — продължи тя. — Не предполагахме, че ще стане така. Двамата си мислехме, че ще бъде по-добре да обединим усилията си с Германия, вместо да воюваме с нея.
— Да обединим усилията си с Германия?
— Не разполагахме с армия, за да можем да се изправим срещу германците.
— Но… но това не ни ли прави колаборационисти?
— Не, Шарлот. Не! — Мама отново ме хвана за ръката и я стисна силно. — Ние сме просто цивилни граждани. Полагаме усилия да оцелеем — отглеждаме децата си и продължаваме да работим, защото… защото сме длъжни да го правим. Ние не сме войници.
Чудех се дали не трябваше да я прегърна, но гневните думи на татко все още отекваха в главата ми. Не бях сигурна как би трябвало да се държа от сега нататък с родителите си. Чувствах се така, сякаш се отдалечавах от тях, отнесена от някакво течение.
Единственото, което исках, беше да бъда с Жан-Люк.
Втора част
Двайсет и четвърта глава
Жан-Люк
Санта Крус, 24 юни 1953 година
— Кажете ни с какво се занимавахте в Дранси. — Джаксън издърпва един стол изпод масата, сяда на него и изпъва напред дългите си крака. Жан-Люк го изучава. Изпъкналото чело и тънкият му нос му придават вид на хищник. В момента изглежда така, сякаш дебне жертвата си.
— Бях железничар. Работех в Ес Ен Се Еф от петнайсетгодишен.
— Във френските железници?
— Да.
— Които бяха превзети от нацистите.
— Да.
— Значи сте работили за нацистите в Дранси.
— Всъщност не. — Той замълчава и се почесва по главата. Това ли искат от него — да признае, че е бил една от курвите на нацистите? — Нямах избор. Изпратиха ме на тази гара. Никой от нас не искаше да бъде там.
— Не се съмнявам! — Джаксън се навежда напред и поглежда Жан-Люк в очите. — Не се съмнявам, че тези хора, и най-вече евреите, не са искали да бъдат там. Знаехте ли, че са ги откарвали в лагер на смъртта?
— Не.
Брадли въздъхва.
— Бяхте ли чували преди това думите „лагер на смъртта“?
— Не! Никога! — Жан-Люк си поема въздух, подготвяйки се за отговора си. — Макар че ми беше ясно, че повечето от пленниците ще умрат във влака или веднага щом пристигнат на мястото, към което ги караха.
— Но вие твърдите, че не сте знаели, че ги карат в лагер на смъртта?
Жан-Люк не примигва и нито един от мускулите на лицето му не трепва. Опитва се да открие разликата между това да знаеш нещо и да го разбираш. Натиска с пръсти основата на носа си, опитвайки се да облекчи пулсиращата болка в главата си.
— Знаехте ли, че Аушвиц е лагер на смъртта? — пита го Джаксън, повишавайки глас.
— Не! Не знаех.
Мъжете го поглеждат хладно. Жан-Люк не може да си обясни защо не му вярват. Мразят го, без да го познават.
Джаксън се изправя рязко на крака.
— Господин Боу-чампс, има ли нещо друго, което искате да ни кажете?
Пулсът на Жан-Люк се ускорява. Какво знаят те? Джаксън е вперил в него лъскавите си като мъниста очи, но Жан-Люк се опитва да запази лицето си безизразно.
— Значи нямате какво повече да ни кажете. — Джаксън се обръща и кимва на Брадли. — Разследването още не е приключило. Налага се да ви помолим да не напускате щата Калифорния, защото може да ви повикаме отново, за да ви зададем допълнителни въпроси. Засега това е всичко. Можете да си тръгвате.
Сърцето на Жан-Люк бие силно, докато следователите го водят по коридора и нагоре по стълбището. След като излиза навън, той си поема дълбоко въздух, наслаждавайки се на вкуса на свободата. Всичко ще бъде наред.
Съжалява, че не попита дали може да се обади на Шарлот и да я помоли да дойде да го вземе, но докато му задаваха въпроси, не беше в състояние да мисли за това. Може би автобусът ще пристигне всеки момент. Обзема го нетърпение — има чувството, че е чакал прекалено дълго. Решава да прежали парите, да вземе такси и да отиде направо на работа. Вече е изминала повече от половината от деня.
Привечер Жан-Люк се обажда на Шарлот по телефона. Тя отговаря веднага и тревогата ѝ проличава в забързания ѝ говор.