— Слава богу, че се обади. Какво стана? Какво искаха следователите от теб?
— Не се притеснявай. Искам да те предупредя, че ще закъснея, защото трябва да наваксам времето, което загубих заради разпита. Ще говорим, когато се прибера.
— Кога ще се прибереш?
— Вероятно след осем часа.
— Добре. Ще запазя вечерята ти топла.
В осем и половина, когато таксито го оставя пред къщата му, Жан-Люк потиска желанието си да се затича по алеята. Някой може би го наблюдава. Въздъхва облекчено веднага щом влиза в апартамента и затваря входната врата. Остава за миг в коридора, наслаждавайки се на миризмата на лимони и розмарин. На миризмата на дом.
Шарлот излиза от всекидневната.
— Какво стана? Какво искаха следователите от теб? — Думите изскачат от устата ѝ. Дори не го поздравява.
— Не знам.
— Не знаеш?
Той поглежда към нея. Очите го болят от умора.
— Какво ти казаха? — продължава с въпросите си Шарлот.
— Нищо. Просто ме попитаха какво съм работил в Бобини.
— Нищо за…
— Не, нищо.
— Но какво ще стане, ако разберат?
— Няма да разберат. Фактически това е невъзможно.
— Фактически! — Шарлот заравя ръце в косата си и ги свива в юмруци, затваряйки очи. После изведнъж ги отваря. Зениците ѝ се разширяват и напомнят на черни дупки. — „Фактически“ означава, че това е възможно. Че е напълно възможно! — Приглушените ѝ викове стават по-силни.
Жан-Люк пристъпва напред и протяга ръце с разтворени длани към нея, опитвайки се да я успокои.
— Шшт, Шарлот. Сам заспа ли? — Шарлот поглежда към стълбището и кимва. — Хайде да влезем във всекидневната. — Жан-Люк протяга ръка към нея. Тя се отдръпва назад, но влиза след него във всекидневната.
Той вижда чашата върху шкафа.
— Пила ли си? — Думите му прозвучават като обвинение. Иска му се да не ги беше изрекъл и се опитва да разсее напрежението. — Аз също бих пийнал. Искаш ли да налея и на теб?
— Не!
Жан-Люк бърка в шкафа и изважда бутилка „Съдърн Къмфърт“. Докато развърта капачката, Шарлот е застанала зад него.
— Трябваше да им кажем. Трябваше да го направим още щом пристигнахме тук. Вината е моя.
— Шарлот, моля те.
— Но е така, нали? Живеем в лъжа. И сега някой ще разбере. Сигурна съм.
— Никой няма да разбере. Кой ще започне да се интересува от това, след като е минало толкова време? Цели девет години.
Последното нещо, от което той има нужда в момента, е този спор. Нервите му все още са опънати до скъсване. Въздъхва и отпива голяма глътка от чашата си. Когато отново вдига очи, вижда Сам на прага на стаята. Той изглежда толкова малък и уязвим в пижамата си.
— Сам. — Жан-Люк протяга ръка към него.
— Какво става? — Сам си търка очите. — Къде беше?
— Всичко е наред. Просто се наложи да помогна за едно разследване. Ела тук. — Жан-Люк разтваря ръце.
Сам не помръдва от мястото си.
Жан-Люк се приближава до него, кляка и започва да му говори тихо със спокоен глас:
— Всичко е наред, Сам. Мъжете, които дойдоха сутринта у дома, искаха да ми зададат няколко въпроса. Това е всичко.
— Но за какво?
— За нещо, което се случи отдавна.
— Какво е това нещо? — Сам няма намерение да се откаже да го разпитва.
— То се случи, преди ти да се родиш — по време на войната.
Сам се намръщва.
— Какво се случи?
Въпросът. Излезе от устата на собственото му дете.
— Не е нужно да знаеш, Сам. — Жан-Люк замълчава. — On ne voit bien qu’avec le coeur.
— Какво, татко?
— „Човек вижда най-добре със сърцето си“. Това е от „Малкият принц“. Спомняш ли си онази книга, която ти подарихме за осмия ти рожден ден?
— Може ли да ми почетеш малко от нея? Тази вечер не си ми чел.
Жан-Люк примигва, за да не позволи на сълзите да потекат от очите му.
Двайсет и пета глава
Жан-Люк
Санта Крус, 3 юли 1953 година
Жан-Люк наблюдава Сам, който тича в кръг по пясъка, а смуглата му кожа изглежда още по-тъмна под лъчите на калифорнийското слънце.
— Нали щеше да тренираш бягане на сто метра?
— На сто ярда, татко! — Сам подскача и се поклаща от вълнение, докато баща му чертае линия върху пясъка.
Жан-Люк вдига ръка.
— Готови, старт!
А после я сваля бързо.
Сбърчил решително чело, Сам се втурва напред, размахвайки дългите си, тънки крайници. Новите му жълти шорти се усукват около кльощавите му колене и краката му се изпъват за последен път, докато пресича финалната линия. Задъхан, той се навежда надолу, а главата му увисва между коленете му — миниатюрна версия на истински атлет.