— Двайсет и пет секунди. Браво, сине!
— Еха! Това е бързо, нали, татко?
— Да, разбира се. Би могло да се смята за рекорд!
Жан-Люк не е в състояние да се сдържи и го прегръща, попивайки топлината му, но Сам се отскубва от него и хуква към океана. След малко спира, обръща се, наклонява на една страна глава, слага ръце на кръста си и чака баща му да го настигне.
Жан-Люк тича към него, отпускайки тежестта си върху здравия си крак. Застава сред разбиващите се в брега вълни и вдишва дълбоко, наслаждавайки се на аромата на сол и на захарен памук, който се носи откъм дървената пътека на плажа. Взира се в простиращата се до хоризонта тюркоазена морска шир. Посрещат го милиони миниатюрни блещукащи диаманти. Всичко е ярко и красиво. Линиите са толкова чисти. Това е Америка. Цветовете ѝ са естествени и ясни — небесносиньо и златисто. Спомняйки си Париж, вижда тъмните, преливащи един в друг цветове, сивите и черни ленти, които се допират, но никога не се смесват и представляват смътни и нереални очертания. Той е влюбен във втората си родина. И в сина си. Всяка минута, прекарана със Сам, изтрива по една минута от предишния му живот. Отваря уста и вдишва щастието. После затаява дъх и се потапя в океана, гмуркайки се сред вълните.
Сам шляпа във водата зад него, но приливът го блъсва назад. Жан-Люк спира да плува и протяга ръка към сина си. Пръстите им се срещат и той го изтегля навътре. Придържа го с едната си ръка над водата, за да му даде възможност да усъвършенства замаха си.
— Хайде да играем на акули, татко.
— Каква е тази игра?
— Затваряш си очите и броиш до петдесет. Аз трябва да отплувам надалече от теб. После трябва да се опиташ да ме настигнеш и да ме хванеш.
Изпълнявайки указанията на сина си, Жан-Люк затваря очи и започва да брои, докато Сам се изплъзва от ръцете му. Когато стига до петдесет, отваря очи. Merde!
Сам е прекалено далеч от него. Стигнал е до мястото, където водата е дълбока, и маха с ръце. Жан-Люк веднага започва да плува към него. Когато стига до Сам, го придърпва към себе си и го стиска здраво, плувайки прав.
— Уплаших се, татко. Тук наистина е дълбоко.
— Отдалечил си се прекалено много от брега. Хайде да се връщаме обратно.
— Но след като си ме хванал, трябва да ме изядеш.
— Не ям малки момчета. Хайде да се връщаме и да хапнем нормална храна.
— Не съм гладен. Може ли да останем още малко? Моля те.
— Не. Време е за обяд.
— Моля те.
— Недей да ме молиш, Сам.
Когато се връщат на брега, Шарлот е приготвила една хавлия за Сам и я мята върху раменете му. Придърпва го в скута си и го целува по главата.
— Студено ли беше?
— Не. Водата е много топла. Искаш ли да се изкъпеш? — Сам вдига очи към нея.
— След като се наобядваме. — Шарлот изважда една бутилка и налива в чашите домашна лимонада. На повърхността на течността изплуват облачета от пулпа. Тя подава любимите сандвичи на съпруга си и на сина си. Сандвичът на Жан-Люк е с шунка и домати, а сандвичът на Сам е с фъстъчено масло и желе.
— Може ли и следващата неделя да си направим пикник? — Лицето на Сам грее от вълнение.
— Това е добра идея. Къде искаш да отидем?
— Във Франция.
Жан-Люк едва не се задавя с лимонадата.
— Във Франция? Но това е на другия край на света.
— Какво те накара да се сетиш изведнъж за Франция? — пита Шарлот сина си.
— Госпожа Армстронг каза, че трябва да разговаряме с бабите и дядовците си, за да узнаем какъв е бил животът им, когато са били деца. Моите са във Франция, нали?
Жан-Люк отхапва от сандвича си, взирайки се в океана.
— Да — отвръща Шарлот. — Но Франция е много далече. Мога да ти кажа как са живели баба ти и дядо, когато се били деца. — Тя слага ръката си върху коляното на Сам. Жан-Люк си дава сметка, че се опитва да го успокои.
— Не може ли да им пиша и да ги питам?
— Не, Сам. Те са прекалено стари. — Шарлот вдига ръка и се почесва по дясното рамо.
Този жест е познат на Жан-Люк. Шарлот прави така, когато се чувства неудобно или се опитва да спечели време.
— Прекалено са стари, за да могат да пишат? — упорства Сам.
— Да. — Шарлот се обръща с гръб към него и започва да рови в хладилната чанта.
— Защо никога не идват да ни видят? Всичките ми приятели имат баби и дядовци и излиза така, сякаш аз нямам.
— Сам — намесва се Жан-Люк, — нали си спомняш, че ти казах, че през войната на всички във Франция ни беше трудно. Ние успяхме да избягаме, но хората, които останаха, като двете ти баби и двамата ти дядовци, не искат да гледат назад. Те искат да забравят.