— Кого искат да забравят? Нас ли?
Жан-Люк и Шарлот се споглеждат.
— Не, те не искат да ни забравят, но бяха тъжни, когато заминавахме. — Той замълчава. — Може би някой ден ще ги видим отново. Знаеш, че самолетните билети са много скъпи.
— Добре. — Сам гризе кората на филията си.
Жан-Люк се обръща и поглежда към Шарлот. Тя е наведена над хладилната чанта, а тъмната ѝ лъскава коса е вързана хлабаво на гърба ѝ с лилав копринен шал. Той се притеснява, мислейки се, че разговорът я разстройва.
— Какво друго има в чантата, скъпа? — пита я.
Шарлот изважда един плик от кафява хартия и му го подава, избягвайки погледа му. Въздухът е гъст и тежък. Толкова много неизречени думи.
Сам нарушава тишината.
— Това бисквити ли са?
Жан-Люк отваря плика.
— Да, любимите ти бисквити. С парченца шоколад.
— Чудесно! — Сам протяга ръка и взема една бисквита.
„Слава богу, че има бисквити с парченца шоколад“, мисли си иронично Жан-Люк.
По-късно, когато Сам се отдалечава от тях и започва да копае дупки в пясъка, Шарлот и Жан-Люк лягат на постелката за пикник. Жан-Люк се обръща на една страна и се обляга на лакътя си, взирайки се в Шарлот.
Двамата мълчат и той се чуди дали тя ще повдигне първа въпроса. Гледа завързаната ѝ с шала коса, която е преметната през рамото ѝ. Харесва му, че винаги носи шалове и ги надипля около врата си или прибира с тях косата си, а понякога ги връзва на кръста си. Тя притежава стил. Именно с това го привлече. Никога не се слива с тълпата, колкото и да се опитва да остане незабележима.
— Жан-Люк.
— Да? — Той усеща какво ще последва.
— Сам отново започна да задава въпроси. Приятелите му имат роднини — баби и дядовци, чичовци и лели, а той няма.
— Има теб и мен. — Жан-Люк прокарва пръст по очертанията на бузата ѝ. — Просто трябва да направим така, че да му бъдем достатъчни.
Той съжалява за пореден път, че Сам няма братя и сестри. Едно голямо щастливо семейство щеше да помогне на Шарлот да се справи с носталгията и да се чувства по-спокойна, но това просто не се случи. Дори ходиха на лекар. Той каза, че заради лишенията, на които е била подложена по време на окупацията, цикълът ѝ е спрял, но нямаше обяснение за това, че не се е възстановил. Искаше да ѝ направи изследвания, но Шарлот отказа и заяви, че предпочита нещата да останат такива, каквито са. Жан-Люк не искаше да настоява — въпросът беше сложен и деликатен и той никога не го повдигна.
Когато телата им повече не са в състояние да издържат на горещината и са прекалено уморени, за да плуват, те си събират багажа и напускат плажа. Минават покрай един уличен метач. Облеченият в син гащеризон мъж се е облегнал на голямата метла, за чиито клечки са се закачили опаковки от сладолед, фасове и парчета от скъсани картонени кутии. Той, изглежда, не бърза да приключи с метенето.
— Времето се разваля. — Мъжът сочи към прииждащите пухкави облаци. — Може би ще се разрази буря.
Те проследяват пръста му, вдигайки очи към облаците, които се сгъстяват. Приближават се бързо до колата си. Издутият преден капак и плавните линии на тъмносиния „Наш 600“ предизвикват чувство на гордост у Жан-Люк. Никога не си е представял, че ще притежава такава красива кола, но тук, в Америка, всичко е възможно. Той завърта контактния ключ и колата се изпълва с музика.
„Колко струва онова кученце на витрината?“
Двамата с Шарлот припяват, докато колата потегля.
Топлият въздух лепне по тях. От листата, които са престанали да потрепват, виси тежка тишина. Котката лежи по гръб с опънати крака под сянката на плачещата върба. Жан-Люк и Сам се люлеят на люлката на предната веранда, опитвайки се да се разхладят. Шарлот донася студена лимонада във високи чаши, в които подрънкват кубчета лед. Жан-Люк изважда едно кубче лед от чашата си и го слага на тила си. То се стопява бързо и водата се стича по гърба му. Това му носи краткотрайно облекчение в лятната горещина.
През отворените прозорци на къщата на съседите долитат звуци от Шоуто на Ед Съливан.
Жан-Люк поглежда към небето.
— Иска ми се бурята да се разрази колкото е възможно по-бързо.
Двайсет и шеста глава
Шарлот
Санта Крус, 4 юли 1953 година
Събуждам се прекалено рано. Тревогата ме разяжда подсъзнателно. Задълженията за деня изплуват в ума ми. Семейство Кейли ще организират барбекю по случай Деня на независимостта на Америка. Никога не съм обичала 4 юли. Празникът ми напомня, че всъщност Америка не е моята родина и че историята ѝ не е моята история. Предполагам, че причината се крие в носталгията. Понякога изпитвам носталгия. Мисля си, че бях откъсната от дома си, когато все още не бях достатъчно зряла, за да осъзная какво означава това; от което не следва, че не съм щастлива тук. Как бих могла да не бъда щастлива? Хората са любезни, можеш да купиш всичко, от което се нуждаеш, и качеството на живота е добро. Въпреки всичко обаче понякога усещам копнеж по дома, по близките и по родината си.