Притеснява ме институционализираната потребност да се празнува, вероятно защото хората са изложени на натиск — от тях се изисква да изглеждат дяволски щастливи. Широки усмивки, бургери и сладолед, кока-кола и бира в изобилие от обяд до късно вечерта. Изтощително е, но никой няма право да се прибере вкъщи преди грандиозния финал с фойерверките, защото това би означавало липса на патриотизъм.
Мисля, че празникът ми напомня за 14 юли — Деня на Бастилията, и ме кара да осъзная, че съм много далече от родината си. Винаги се чудя как ще го отпразнуват мама и татко. Може би ще отидат на Марсово поле, за да наблюдават осветяващите Айфеловата кула фойерверки, или ще се разходят по бреговете на Сена. Иска ми се да отидем във Франция, за да се видя с тях, но Жан-Люк смята, че не бива да го правим. „Сега това е нашата родина, Шарлот — казва той. — Животът ни е тук. Имаме всичко. Трябва да забравиш миналото“.
Понякога ми се иска да му кажа, че моето „всичко“ може би не е като неговото, но си давам сметка, че по този начин ще предизвикам безсмислен спор, а аз ненавиждам пререканията. Не е лесно да бъде забравено миналото, не е възможно просто да го избутам в някой ъгъл и да се преструвам, че не го виждам. То винаги е там — преследва ме като сянка, където и да отида, и ми напомня за това, което направихме.
Поглеждам към празното място в леглото. Днес Жан-Люк се е събудил дори по-рано от мен. Когато влизам в кухнята, виждам, че той седи до масата, държи в ръката си голяма чаша с кафе и чете вестника. Знам, че кафето му е с мляко, подобно на детската версия на истинското кафе — по-голямо и по-слабо. По някаква причина това ме дразни. Не може ли да пие нормално черно кафе като зрял човек?
— Жан-Люк, днес не искам да ходя у семейство Кейли.
Той ме поглежда с широко отворени от изненада очи.
— Случило ли се е нещо?
— Просто нямам желание.
— Но ние винаги ходим у тях. На Сам му харесва.
— В такъв случай ти ще го заведеш. Аз няма да дойда с вас. Дори не съм сигурна, че ги харесвам.
— Какво имаш предвид? — Тонът на Жан-Люк става остър. — Те винаги се държат приятелски с нас.
— Джош е противен.
— Какво?
— Нищо.
— Хайде, Шарлот. Трябва да отидем.
Поглеждам през прозореца. Много съм уморена.
Жан-Люк въздиша шумно.
— В такъв случай ще отидем двамата със Сам. Какво да им кажа?
— Кажи им, че мразя 4 юли и цялото това ядене и пиене. Защо никога не празнуваме Деня на Бастилията?
— Защо трябва да го празнуваме? Не сме във Франция.
— Точно така!
— Какво искаш да кажеш, Шарлот?
Може би се нуждая от кафе. Вземам каната с кафе, а после я връщам обратно на мястото ѝ. Кафето ще ме изнерви още повече. В интерес на истината не знам какво искам. Може би чаша вода ще ме успокои. Пускам чешмата, но не я спирам, след като чашата се напълва, и оставям водата да се стича по ръката ми. Взирам се във водата, сякаш попивам хладината ѝ.
Усещам, че Жан-Люк е застанал до мен. Той се пресяга и спира чешмата, а после издърпва чашата от ръцете ми.
— Какво става, Шарлот?
— Предполагам, че изпитвам носталгия.
Чувам как въздухът излиза от дробовете му и съжалявам, че повдигнах този въпрос. Той никога няма да ме разбере. Обръщам се с гръб към него, излизам на верандата и сядам на люлката. Би трябвало да бъда по-предприемчива. Съществуват курсове по превод, които бих могла да изкарам. Ако имах някаква професия, вероятно щях да успея да си намеря работа и да се чувствам по-стабилна, както се чувства Жан-Люк с работата си на гарата. На него му беше толкова лесно да свикне с американския начин на живот: пиеше бира с мъжете, играеше баскетбол с децата и ядеше бургери с кетчуп с огромно удоволствие. Искаше ми се да можех да продължа образованието си в някой университет. Знам, че програмите им включват курсове по френска литература, но таксите за обучение са много високи. Бих могла да се занимавам и сама.
Жан-Люк е излязъл на верандата. Иска ми се да ме остави на мира.
— Шарлот — изрича той. Сърцето ми се свива още повече. Не е необходимо да бъде толкова разумен. Не се нуждая от мнението му. Вече съм наясно какво е то. — Знаеш, че и аз искам да се върна там — продължава. — Някой ден, когато сме спестили достатъчно пари и войната е останала в миналото, може да посетим Франция и да се видим с родителите ти. И с моите родители.