Опипвам с пръсти ръба на възглавницата. Не искам да водя този разговор — винаги повтаряме едно и също. Изведнъж ме обзема съжаление. Жан-Люк не е в състояние да разсъждава по друг начин. Той просто е прагматичен — здравомислещ и прагматичен, какъвто е бил всякога.
— Теб това не те ли притеснява? — Замълчавам, чудейки се защо не съм в състояние да престана да се държа враждебно с него тази сутрин. Вероятно не съм спала добре. — Не те ли притеснява фактът, че културата на Сам не е същата като нашата?
— Какво имаш предвид?
— Ние сме французи, а той дори не е ходил във Франция. Не говори френски. Не се ли притесняваш, че смята, че домът му е тук?
— Не, не се притеснявам. Домът му е там, където сме ние, и нищо друго не е от значение.
Опитвам се да му повярвам, но имам чувството, че нещо липсва, че сме пропуснали нещо, което е важно.
— Трябваше да му говорим на френски, след като дойдохме тук, за да се чувства добре, ако някой ден го заведем във Франция. Искаше ми се да можеше да прочете френските класици на френски!
— Шарлот, неведнъж сме водили този разговор. Трябваше да се интегрираме и да научим езика. Ако бяхме продължили да говорим на френски, щяхме да се изолираме от околните и да се превърнем в едно малко семейство, което е избягало от войната. Трябваше да оставим това в миналото и да започнем всичко отначало. Знаеш какви са хората — щяха да си мислят, че сме горди и високомерни.
— Но според мен платихме висока цена. Загубихме културата си. Понякога се чувствам толкова… Не знам. Просто изпитвам носталгия.
Жан-Люк си дърпа ухото.
— Може би за мен е по-лесно. Не мисля, че бях привързан толкова силно към Франция, колкото теб. Всъщност с радост загърбих културата и националността си. Това ми подейства освобождаващо.
— А семейството ти? Родителите ти?
— Те се радват за мен. — Той замълчава. — Сега вие сте моето семейство. — Протяга ръка и я премята през врата ми. — Вие сте всичко, от което имам нужда. Ти и Сам.
Двайсет и седма глава
Жан-Люк
Санта Крус, 10 юли 1953 година
Чайките крещят, а лъчите на силното калифорнийско слънце проникват през пердетата. Докато се опитва да изплува от съня, Жан-Люк усеща, че реалният свят го вика. Заклещен в пространството между сънуването и будното състояние, той иска да заспи отново. Напоследък го преследва един и същи сън, който го кара да се чувства празен — сякаш е на погрешното място и живее нечий друг живот, — и му се иска да разбере как ще свърши той. Някакво бебе плаче и една жена е протегнала напред ръце и чака. После той осъзнава, че жената е майка му — тъмната ѝ коса пада върху раменете ѝ и усмивката ѝ е топла. Жената е красива. Тя се обръща към него и отваря уста, за да му каже нещо. В този момент той се събужда. Иска му се да продължи да сънува, за да чуе какво ще му каже жената.
Ранната утринна светлина пада косо върху стъклата на прозорците на стаята. Иска му се да имаше щори върху прозорците, защото е сигурен, че яркото слънце пречи на съня му. Винаги се буди прекалено рано и никога не успява да се отърси от умората. Безсмислено е обаче да продължава да лежи и да се тревожи. По-добре е да стане от леглото.
Едва шест часът е, но той слага кафеника на печката и започва да мие чиниите от предишната вечер. Докато пуска чешмата, чува шум от движеща се по улицата кола.
Навежда се напред и челото му е опряно в стъклото, докато проследява с очи колата. Когато стига до къщата му, колата намалява скоростта. Вече я вижда ясно. Тя е синьо-бяла. Поема си дълбоко въздух и отстъпва назад, отдалечавайки се от прозореца, докато се опитва да успокои дишането си. Полицейска кола? В шест часа сутринта? По гърба му полазват тръпки и стигат до главата му. Чува, че колата спира, и знае, че е паркирана зад дъба. Застава отстрани на прозореца и наднича през него, изчаквайки да види кой е в колата.
Двама полицаи слизат от предните седалки. Жан-Люк разпознава набитата фигура на Брадли, докато той се измъква от задната седалка.
Шарлот и Сам още спят. Жан-Люк не иска да бъдат събудени по този начин, затова излиза от кухнята в коридора, отключва входната врата и я открехва. Чака.
Полицаите си поглеждат часовниците. Единият от тях свива рамене. Брадли застава между тях и тримата тръгват по алеята в градината към къщата.