Докато Жан-Люк отваря широко вратата, за да им попречи да натиснат звънеца, в ушите му отекват ударите на сърцето му.
Тримата мъже са изненадали от внезапната му поява.
— Добро утро, господин Боу-чампс. — Брадли поглежда към него изпод гъстите си вежди.
— Здравейте. — Жан-Люк затаява дъх.
— Бихме искали да дойдете с нас в участъка, за да ви зададем няколко допълнителни въпроса.
Жан-Люк посяга към вратата и се хваща за нея, за да запази равновесие. Дъхът, който е затаил, излиза, бумтейки в ушите му.
— Защо?
Брадли влиза в къщата, придружен от двамата полицаи, по-ниският полицай затваря входната врата. Жан-Люк отстъпва назад. Как можа да допусне да нахлуят в дома му?
— Господин Боу-чампс, това място не е подходящо за разговори. Трябва да дойдете с нас в полицейския участък.
Жан-Люк се обръща с гръб към тях и поглежда към стълбището, мислейки си за Шарлот и Сам, които спят на горния етаж. После отново се обръща към мъжете.
— Може ли да ме изчакате навън? Не искам семейството ми да бъде обезпокоено.
По-високият полицай отваря входната врата и тримата излизат заднешком от къщата.
— Десет минути.
Жан-Люк се обръща отново към стълбището, хваща се за парапета и изкачва едно по едно стъпалата. Какво знаят те? Сърцето му се разтуптява от мисълта за това, което вероятно са открили.
Той влиза в спалнята и вижда Шарлот, която спи дълбоко, а от устата ѝ излиза тихо съскане. Не иска да я буди. Вероятно все още съществува възможност да оправи нещата. Мисли си, че трябва да ѝ остави бележка, но не знае какво да ѝ напише. Обръща се с гръб към нея, облича панталона и ризата, с които е бил предишния ден, и не си прави труда да си сложи вратовръзка.
Без да каже нищо, Жан-Люк тръгва след мъжете към колата. Вижда, че пердето на прозореца на Мардж потрепва. Дали ги е наблюдавала през цялото време?
След петнайсет минути колата спира пред полицейския участък. Изкачват се по стълбището, продължават по дългия коридор, отминават празните килии и влизат в малка стая, в която има една сива маса и четири пластмасови стола.
— Седнете. — По-ниският полицай изважда пакет цигари от вътрешния джоб на сакото си, издърпва една цигара от него и подхвърля пакета на партньора си. Двамата палят цигарите си. По-високият полицай сяда на един от столовете и изтръсква пепелта в алуминиевия пепелник. Другият полицай изтръсква пепелта на пода.
— Хей, Джак, помисли за чистачката.
— Нали затова я държим на работа.
Жан-Люк ги наблюдава, докато издишват облаци от дим. Те не бързат, сякаш им прави удоволствие да го държат в напрежение.
— Защо съм тук? — Той полага усилия да запази спокойствие, но няма търпение да узнае каква е причината, за да го подложат отново на разпит.
Най-накрая Брадли сяда и поставя ръце на коленете си, докато се навежда към него.
— Известно ли ви е, че една жена от девет години се опитва да ви открие?
Жан-Люк клати глава. В гърлото му е заседнала буца и думите не могат да излязат от него. Дори не е в състояние да преглътне.
— Името на жената е Сара Лафит. Тя е майката на Сам.
Трета част
Двайсет и осма глава
Сара
Париж, 2 май 1944 година
Клекнала на пода с опрян в леглото гръб, Сара шепне:
— Дишай.
Но вместо да издиша спокойно, от корема ѝ се надига яростен стон. Иска да повърне, но няма сили. Очите ѝ парят от стичащите се в тях струйки пот. Тя ги избърсва и отново доближава ръката си до твърдия си корем, надявайки се отчаяно по този начин да облекчи болката.
Давид слага ръката си върху мократа ѝ коса.
— Трябва да легнеш, Сара. Моля те!
— Не мога… Не мога да се движа.
— Трябва да легнеш в леглото.
Давид пъха ръце под мишниците ѝ и я дърпа към себе си. Сара хапе долната си устна, за да спре надигащия се в гърлото ѝ писък. След като ляга на леглото, тя се обръща на една страна и свива крака, стенейки.
— Скоро ли ще дойде акушерката? — пита, издишвайки шумно.
— Тя няма да дойде.
— Моля те, Давид, извикай някого!
— Всичко ще бъде наред, Сара. Можем да се справим сами. Знам какво трябва да направя. Приготвил съм всичко.
Трите кратки почуквания, последвани след малко от още едно, я карат да преглътне следващото си възражение. Тя вижда страха в очите на Давид. Само един човек чука на вратата им по този начин — верният им приятел Жак. Без да каже нищо, Давид излиза от спалнята.
Сара успява да се обърне по гръб. Опитва се да диша заедно с болката.