— Не сега — моли се тихо. — Не сега.
Входната врата се отваря и тя чува снишения настойчив глас на Жак.
— Трябва се изнесете оттук довечера.
— Довечера? Не можем да го направим! Сара започна да ражда!
Паниката, която Сара долавя в гласа на Давид, предизвиква следващата контракция, която е толкова силна, че я повдига от леглото, сякаш някаква страховита сила се опитва да се отприщи.
— Имената ви са в списъка. С настъпването на нощта ще бъдете отведени.
Сара чува отчаяната въздишка на Давид. Тя престава да обръща внимание на болката, докато си мисли за това, което ще последва.
Давид се връща в спалнята, затваря вратата и се обляга на нея.
— Чу ли?
Сара кимва, неспособна да каже нищо заради контракцията, която я раздира и я прави безмълвна. Сълзите се смесват със стичащата се по лицето ѝ пот. Давид се качва на леглото до нея и тя усеща хладината на влажната кърпа, която той слага на лицето ѝ. Посяга към ръката му, очаквайки следващата контракция.
— Сара, всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Ще се грижа за теб.
Сара стиска силно ръката на Давид и лицето му се разкривява от болка. Контракциите стават все по-чести и тя се взира в тавана, мълвейки:
— Моля те, господи, нека това свърши колкото е възможно по-бързо.
Сара пуска ръката на Давид, за да му даде възможност да провери какво се случва. Тя чува собственото си пъхтене — дъхът ѝ излиза на бързи вълни.
— Виждам главата на бебето! Напъвай!
Стискайки зъби, Сара напъва, доколкото ѝ позволяват силите. Отново и отново. Изтощена е, но усеща, че бебето излиза. Отново напъва силно.
— Всичко наред ли е? Давид?
Тя се страхува, че кошмарите ѝ, които бяха свързани с раждането на недъгаво бебе, са се сбъднали.
— Той е перфектен. — Сара чува, че гласът на Давид пресеква, и я залива вълна на облекчение.
— Благодаря ти, господи — прошепва.
Чува как ножицата щраква и осъзнава, че Давид е прерязал пъпната връв. Обръща се към него и вижда миниатюрния нов живот в големите му ръце. Болката е изчезнала.
— Вземи го. Трябва да отстраня плацентата. — Давид се навежда напред и слага бебето, което все още е мокро, на гърдите ѝ. Сара докосва главата му и го гали по рядката коса, а после поглежда към сбръчканото му лице. Тъмните му очи се стрелкат из стаята, без да виждат нищо. Те се срещат за миг с нейните очи и тя усеща напрежение в утробата си — оформянето на невидимата връзка. Гали малкото му тяло с върховете на пръстите си, възхищавайки се на меката му, безупречна плът. Повече от всичко на света иска това дете да оцелее. Притиска го към гърдите си и започва да се моли.
Двайсет и девета глава
Сара
Париж, 2 май 1944 година
Давид подава на Сара чаша с вода и сяда на леглото до нея. Двамата гледат надолу към бебето, което сумти, докато търси зърното на гърдата ѝ. Сара усеща, че то го улавя за секунда, а после отново го изпуска. Тя е наясно, че трябва да минат един-два дни, докато кърмата слезе, и се опитва да не се тревожи.
Давид се премества по-близо до нея.
— Този момент е ценен. Тримата сме заедно. Каквото и да се случи, не трябва да забравяме за това.
Той затваря очи, обляга главата си на стената и диша дълбоко. Сара си дава сметка, че раждането беше изтощително и за него. Цялата отговорност падна върху неговите рамене, а просто беше прочел за раждането в един учебник. Тя се навежда към Давид и вдишва безмълвно аромата му — мускус, примесен с пот. Той я целува по главата.
— Трябва да напуснем къщата, след като се стъмни, около шест часа.
— Сега колко е часът? — пита го Сара. Загубила е представа за времето и не знае дали все още е сутрин, или следобедът вече е настъпил.
— Наближава дванайсет. Жак каза, че ще дойде в четири часа.
— Дотогава остават четири часа. Трябва да поспя, преди да тръгнем. Много съм уморена.
— Разбира се. Аз ще приготвя нещо за ядене и ще опаковам багажа.
Очите на бебето вече са затворени, а устата му е леко отворена. Давид го вдига от гърдите на Сара и го притиска към своите гърди, подпирайки гръбчето му с голямата си ръка. Сара осъзнава потребността му да го почувства до себе си. Преди да заспи, тя оглежда спалнята, мислейки си, че може би я вижда за последен път. Независимо от опасността, на която са изложени, я обзема спокойствие, докато се взира в големия дъбов скрин, който принадлежеше на родителите ѝ, и в закачената над него картина с издигащата се от морето край Етрета скала. Посетиха селото по време на сватбеното си пътешествие и Давид купи картината от един местен художник. Денят беше прекрасен. Плуваха в морето, а после се изкачиха по скалите до църквата и седнаха на тревата пред нея, сгушени един в друг.