— Bonsoir, madame, bonsoir, monsieur. — Той се усмихва с беззъбата си уста.
— Bonsoir, monsieur.
Мъжът се навежда напред.
— Бъдете внимателни. Тази вечер те са на спирка „Етоал“ и приличат на рояк скакалци.
— Благодаря ви. — Давид кимва.
— Това бебе ли е? — Мъжът протяга врат към Сара.
— Да, това е синът ни. — Давид се усмихва.
Мъжът кимва сериозно.
— Много е малък. На колко месеца е?
— Почти на шест часа.
Мъжът се закашля и очите му се пълнят със сълзи.
— На шест часа! Явно е трябвало да напуснете дома си веднага след раждането му. — Той се изправя на треперещите си крака, поставя сбръчканата си ръка върху главата на бебето и закрива очите си с другата си ръка. Шепти молитва на иврит. После сяда отново и затваря очи. Когато ги отваря, очите му блестят под гънките на клепачите му. — Господ ще пази детето ви. Не се притеснявайте. Не слизайте обаче на спирка „Етоал“. Там гъмжи от германци.
Сара и Давид се вслушват в съвета му и сменят влака на спирка „Трокадеро“, а после на спирка „Марбьоф“ и слизат на спирка „Отел дьо Вил“. На Сара ѝ се вие свят. Тя се ужасява от мисълта, че може да ги спрат. Задъхва се и усеща влагата между краката си. Притеснява се, че може би продължава да кърви, но не казва нищо.
Накрая откриват адреса, който Жак им е дал — висока сграда до една изоставена хлебарница. Давид се обляга на тежката дървена порта, бута я и я задържа, пускайки Сара пред себе си. В момента, в който влизат в двора, разбират, че Boches вече са били там. Капаците на прозорците са разтворени, а на земята лежат изскубани цветя. Лекият вечерен вятър развява разпилените по двора дрехи — бежов чорап, бебешка дрешка, съдрана риза. Чорапът се закача на цветето, чиято саксия е наклонена на една страна. Сара се навежда, маха чорапа от цветето и изправя саксията. Мястото изглежда така, сякаш е било опустошено.
— Давид, не можем да останем тук!
— Нямаме друг избор. Те вече са били в сградата и апартаментите са ограбени. Не е останало нищо, което би представлявало интерес за тях. Ще бъдем в безопасност. — Той се оглежда и Сара проследява погледа му, чудейки се дали някой не ги наблюдава. Тишината е призрачна.
— Хайде. — Давид се приближава до входната врата, която се намира откъм лявата страна на двора. — Трябва да се качим на третия етаж.
На Сара просто ѝ се иска да легне. Докато се качва по стълбите, усеща стичащите се по вътрешната страна на бедрата си струйки. Вие ѝ се свят. Изтегля се нагоре, стискайки здравия дървен парапет и превита надве от силната болка, която прерязва корема ѝ.
Давид слага цигулката на стъпалото и със свободната си ръка изправя Сара, но тя няма сили да продължи да се изкачва.
— Ще занеса Самюел в апартамента и ще се върна да те взема.
— Не! Не трябва да го оставяме сам.
Сара се оглежда. Струва ѝ се, че някой я наблюдава. Защо обитателите на кооперацията са били евакуирани? Едва ли всички са били евреи. Сивите стени се взират безмълвно в нея. Изведнъж вижда дупките от куршуми. Вероятно хората са оказали съпротива и сградата е била изпразнена. Може би в нея са се криели бойци от Résistance. Тя потреперва, мислейки си къде биха могли да се намират те сега.
Давид оставя куфарчето на стъпалото до цигулката, взема Самюел от ръцете ѝ, помага ѝ да се изправи и я води бавно, докато изкачват двата останали етажа.
— Може ли да ми налееш чаша вода?
Шкафовете в кухнята са изпочупени, а вратата на фурната виси на едната си панта. Чекмеджетата са обърнати с дъното нагоре и съдържанието им е разпиляно по пода, а стените са оплискани с кръв. Сара поглежда настрани, преглъщайки жлъчката в гърлото си.
— Не се притеснявай — изрича.
Давид я въвежда в малката спалня, изважда ключ от джоба на панталона си и го пъха в миниатюрната ключалка на стената, която Сара не е забелязала. Той отваря замаскираната врата и осветява помещението с фенерче. Сара затаява дъх, очаквайки да види хора, които се крият в него. Двамата влизат вътре, светейки си с фенерчето. Всъщност това е килер, който е много малък. Килерът е празен и в него не мирише на нищо друго, освен на прах.
— Ще донеса един матрак. — Давид подава Самюел на Сара. — Изчакай ме тук.
Сара се свлича на пода, стискайки бебето в ръце. Прекалено е уморена, за да му отговори.
Трийсета глава
Сара
Париж, 3 май 1944 година
Самюел проплаква тихо в съня си. На Сара ѝ се иска да се обърне на другата страна и отново да потъне в дълбок сън. Сънят ѝ е подействал целебно и е успокоил болките в корема ѝ. Но тя си дава сметка, че бебето е гладно, и иска да го нахрани, преди да е започнало да плаче по-силно. Трябва да се стараят да вдигат колкото е възможно по-малко шум. Но има и нещо друго. Не би понесла мисълта, че бебето ще се разплаче и ще страда, което я плаши най-много. Опитва се да не мисли за това, но го е виждала да се случва. Виждала е как откъсват децата от майките им.