Тя взема бебето в ръце и се изправя до седнало положение в непрогледната тъмнина. Толкова е горещо, че е спала гола. Разтваря с пръст устните на Самюел и му помага да намери зърното на гърдата ѝ. Той започва да суче, но веднага спира, гърчейки се, сякаш се ядосва. Тя се притеснява, че кърмата не му е достатъчна.
Извади късмет, като роди нормално. Единствено болката беше шокираща. Но докога ще продължи късметът им? Може би щяха да бъдат в безопасност в апартамента си в богатия Шестнайсети квартал. За бога, никой не знаеше, че са евреи, докато не бяха принудени да носят онази проклета жълта звезда, която приличаше на зейнала рана или на мишена. Връщайки се назад във времето, Сара съжалява, че не се опълчи срещу тази заповед. Опасяваше се, че отказът ѝ да я носи ще бъде изтълкуван превратно като малодушие. В крайна сметка тя не се срамуваше, че е еврейка — това беше нейното наследство, нейната народност. Никой никога нямаше да може да я накара да се срамува от този факт. Приши звездата върху роклята си и излезе от вкъщи, вдигнала високо глава. Колко наивна е била. Звездата веднага я промени в очите на хората — те поглеждаха първо към звездата, а после към лицето ѝ.
Когато за първи път се качи в метрото, след като носенето на жълтите звезди стана задължително, контрольорката се отнесе грубо с нея. „Мястото ви е в последния вагон, госпожице“ Сара слезе на следващата спирка и се качи в последния вагон, преглъщайки заседналото като буца в гърлото ѝ самосъжаление.
След една седмица баща ѝ беше арестуван, защото беше закачил звездата с телбод за ризата си, вместо да я пришие към нея. Той смяташе, че така ще му бъде по-лесно да я мести от една дреха на друга. Беше забелязан от един войник и беше изпратен в Дранси — без разпит, без съдебен процес, без да има право да обжалва задържането си. През следващите шест месеца получаваха писма от него. Изпращаха му храна и го окуражаваха. После загубиха връзка с него — сякаш никога не беше съществувал. Тя примигва, за да отпъди сълзите, които са готови да бликнат от очите ѝ винаги, когато си мисли за него.
Давид, който лежи до нея, не помръдва. Сигурно е изтощен. Тя обаче е гладна, а също така е жадна. Може би по тази причина кърмата ѝ не слиза.
— Давид — прошепва. — Давид, буден ли си?
— Не. Защо?
— Може ли да ми донесеш вода?
— Как е Самюел? — промърморва той.
— Гладен е. Мисля обаче, че нямам достатъчно кърма.
— Не се притеснявай. Ще имаш. — Сара усеща, че Давид сяда в леглото. — Ще ти донеса вода.
— Благодаря ти. Много съм жадна.
Давид взема фенерчето и излиза от килера.
На Сара ѝ се иска да заплаче, защото Самюел се гърчи и пъшка. Той суче в продължение на една минута, а после пуска зърното на гърдата ѝ. Какво ще се случи с него, ако не е в състояние да го храни както трябва?
След малко Давид се връща и ѝ подава една голяма чаша с вода, светейки с фенерчето.
— Вече е три часът. Момченцето ни е спало пет часа. Това е много добре за едно новородено бебе. Другата добра новина е, че не са счупили всичките чаши. Изпий тази вода, а аз ще отида да огледам апартамента.
Сара изпива с признателност водата. Беше толкова жадна. Може би вече ще има достатъчно кърма. Опитва се да се отпусне, казвайки си, че тук ще бъдат в безопасност, че скоро ще настъпи краят на тази лудост и животът им отново ще стане нормален. Просто трябва да издържат още малко.
Давид се връща и тя долавя вълнението в гласа му.
— Познай какво намерих.
— Какво?
— Храна, която беше скрита в тоалетното казанче.
— Храната става ли за ядене?
— Да. Консервирана е. Сладко от касис, риба тон, маслини, мариновани чушки.
Давид замълчава, а после, подобно на фокусник, подава на Сара една пълна с храна чиния. Двамата започват да ядат от странния асортимент.
— Харесва ми да хапвам риба тон със сладко от касис. — Сара стиска ръката му. — Благодаря ти. Чудя се защо досега не сме пробвали тази комбинация.
Докато се храни, Сара държи Самюел на гърдата си с едната си ръка и вече не се притеснява, че няма да може да го нахрани. След малко си дава сметка, че той е престанал да се гърчи и е започнал да преглъща. Обляга се на стената и се наслаждава на усещането, че кърмата ѝ слиза. Всичко ще бъде наред.