Камионът спира рязко.
— Achtung! — Пазачът скача от камиона, последван от останалите мъже.
Когато стигат до перона, всички се заковават на място.
— О, господи! — Фредерик се блъска в гърба на Жан-Люк.
— Какво става, по дяволите? — Марсел се подпира с ръка на рамото на Жан-Люк, за да запази равновесие.
Откъм вагоните, чиито врати са затворени, долитат крясъци и писъци.
— Не спирайте! Не спирайте! — Пазачът ги бута напред. Жан-Люк усеща палката, която се забива в гърба му. Потиска желанието си да се обърне, да издърпа палката от ръцете на пазача и да го удари с нея по лицето. Тръгва отново, стъпвайки върху разпилените по перона вещи: палта, шапки, чанти. Докато се взира във влака, вижда една дълга тънка ръка, която се пресята през тясната пролука в горната част на един от вагоните, а после още една и още една. Ръцете стискат листове хартия. Те се разтварят и вятърът отнася листовете. Жан-Люк спира и вдига един лист, но в тъмнината не успява да разчете написаното върху него. Единствената светлина идва от огромния лъч, който е насочен към влака. Той пъха листа в джоба си, предполагайки, че е писмо до някого — до близък човек. Вече не изпитва никакво съмнение. Тези хора потеглят към смъртта си.
Някаква ръка го блъска напред.
— Aussehen! Виж!
Зад него е застанал един пазач и е насочил фенерчето си към релсите. Жан-Люк проследява лъча. Веднага вижда какъв е проблемът: едно колело е паднало в дупката между двете релси. Планката, която ги е съединявала, се е отворила. Той не знае дали ще успеят да върнат обратно колелото върху релсата. Обръща се назад. Лицето на Фредерик лъщи в полумрака и Жан-Люк вижда, че на устните му играе усмивка. Дали Фредерик го е извършил? Жан-Люк се надява, че е така. Но какво биха могли да направят сега? Той поглежда към войниците и пазачите на перона. Те са много, може би са четиресет. И всички са въоръжени. Има и кучета, които са озъбени и са опънали каишките си. Положението е безнадеждно.
Пазачът отново блъска Жан-Люк в гърба. Но Жан-Люк е застинал на мястото си.
— Разбра какъв е проблемът, нали?
Жан-Люк се обръща към ядосания пазач.
— Какво искате да направя?
— Да поправиш релсата и да върнеш колелото обратно върху нея.
— Не мога. Планката е счупена. Трябва да разтоварим вагона и да го вдигнем от релсите, за да можем да я поправим.
— Какво? — Пазачът се намръщва още повече.
Появява се още един пазач и започва да говори на немски. Изглежда, превежда думите на Жан-Люк. Първият пазач клати глава.
— Без слизане. Без разтоварване.
— Това е невъзможно! Вагонът е много тежък. — Жан-Люк вдига ръце, за да покаже, че думите му са лишени от смисъл.
— Добре, добре. — Първият пазач изчезва и след малко се връща с група измършавели мъже с хлътнали очи и бледа кожа.
— Те няма да могат да отместят вагона от релсите! — Жан-Люк се взира в смалените мъже. И най-големият глупак би го разбрал. Пристига още една група мъже, която е по-голяма. Шестимата работници отстъпват назад и оставят мъжете да спорят шумно на немски.
— Ja, разтоварете вагона! — Някой изкрещява заповедта. Резетата веднага са вдигнати, вратите са плъзнати назад и пленниците се изсипват на перона. Те крещят и протягат ръце един към друг.
Проехтява изстрел.
— Тихо!
Виковете и крясъците преминават в плач и стенания. Но бебетата не чуват командите на германците, нито майките им, които се опитват да ги накарат да мълчат, и шумът се усилва все повече.
Проехтява още един изстрел. Лаят на кучетата кънти в полумрака.
— Казах тихо!
Някакво тяло се свлича на земята. Отново се чуват писъци. След третия изстрел шумът утихва. Чува се единствено лаят на кучетата. Войниците крачат напред-назад по перона, размахват пушките си и изричат команди на немски, докато от вагона продължават да слизат хора.
— Господи, колко души има във влака? — Фредерик докосва лакътя на Жан-Люк.
— Само в този вагон сигурно са около сто!
Войниците подкарват пленниците с пушките и палките си към задната част на перона. Жан-Люк още не е в състояние да мръдне от мястото си. Пленниците минават покрай него, опитвайки се да избегнат ударите на палките на войниците. Някой пъха лист в ръката му. Към него се протягат ръце, които също държат листове. Той продължава да стои неподвижно. Никога в живота си не се е чувствал толкова безпомощен. Иска му се да изкрещи: „Спрете!“. Иска му се да обърне пушките на войниците към тях самите, но е вцепенен и не може да повярва на очите си. Вижда, че отварят още няколко вагона. От тях слизат стотици пленници. Шумът отново се усилва, докато те се притискат един към друг и крещят.